Арестите, грабежите, изтезанията и обиските държаха опозиционерите на тръни. Семействата бяха разделени, страхът владееше всички. Войската организираше хайки за набиране на войници — пристигаха изневиделица на погребения, сватби, по поля и фабрики, арестуваха мъжете, способни да носят оръжие, и насила ги отвеждаха. Земеделието и промишлеността бяха парализирани заради липса на работна ръка. Неограничената власт на военните стана непоносима и президентът разбра, че трябва да я пресече, но когато най-сетне се реши на това, бе късно, войниците се бяха самозабравили и съществуваше опасност да го свалят от власт и да наложат военна диктатура, хиляди пъти по-ужасна от репресиите на политическата полиция на Годой. „Няма нищо по-опасно от ненаказуемата власт“, предупреждаваше ни Нивеа. Запитах госпожица Матилде Пинеда по какво се различаваха правителствените поборници и революционерите и отговорът и бе, че както едните, така и другите се борят за законност. На същия въпрос баба ми отговори, че няма разлика, защото всички били негодници от един дол дренки.
Терорът похлопа и на нашата врата, когато палачите арестуваха дон Педро Тей и го отведоха в зловещите килии на Годой. Подозираха с право, че е замесен в разпространяването на антиправителствените политически памфлети, които като по чудо проникваха навсякъде. Бе една юнска нощ, от онези, в които небето като че ли се е продънило и не спира да вали досаден дъжд, съпроводен с вероломен вятър. Ние вечеряхме в трапезарията за всеки ден, когато вратата внезапно се отвори и без всякакво предизвестие вътре се втурна госпожица Матилде Пинеда — беше премряла от страх, пребледняла като мъртвец и с подгизнала пелерина.
— Какво има? — попита баба ми, раздразнена от непочтителното нахлуване на учителката.
Госпожица Пинеда изстреля в упор, че ония кучи синове на Годой нахълтали в книжарницата „Златен век“, нанесли побой на намиращите се там и откарали дон Педро Тей в закрита кола. Баба ми застина с вилица във въздуха, очаквайки още нещо, което да оправдае скандалната поява на жената — почти не познаваше господин Тей и не проумяваше защо новината е толкова спешна. Нямаше ни най-малка представа, че книжарят се промъкваше всеки ден в дома й през задната врата и печаташе революционните си памфлети на машина, скрита под нейния покрив. Затова пък Нивеа, Уилямс и госпожица Пинеда мигом се досетиха за последствията от скорошните признания на клетия Тей, тъй като рано или късно щяха със сила да му ги изтръгнат, понеже методите на Годой не оставяха и капка съмнение за това. Видях ги да си разменят отчаяни погледи и при все че не осъзнавах значимостта на случващото се, се досетих за причината.
— Заради машината в задната стаичка ли е всичко това? — попитах.
— Каква машина? — възкликна баба ми.
— Никаква — отвърнах, спомнила си за тайното споразумение, ала Паулина дел Валие не ме остави да довърша, сграбчи ме за ухото и ме разтърси с необичайно за нея настървение.
— Попитах те каква машина, сополиво дяволско изчадие! — изкрещя ми тя.
— Оставете детето, Паулина. То няма нищо общо с това. Става дума за една печатарска машина… — рече Фредерик Уилямс.
— Печатарска машина? Тук, в моя дом? — изрева баба ми.
— Боя се, че да, лельо — промълви Нивеа.
— Проклятие! Какви ще ги сърбаме сега! — „матриархът“ се свлече на стола, хванала главата си между двете ръце, мърморейки, че собственото й семейство я е предало, че щели сме да заплатим за такова невиждано безразсъдство, че сме били кръгли глупаци, че била приела Нивеа с отворени обятия, а вижте как й се отплащала тя, и не знаел ли Фредерик, че това можело да ни струва главите, това тук не било нито Англия, нито Калифорния, кога щял да се научи най-сетне как стоят нещата в Чили, и че не искала никога повече в живота си да види госпожица Пинеда и й забранявала да стъпва в дома й и да разговаря с внучката й.