Три седмици след отпътуването на Аманда Лоуъл болногледачката на баща ми вдигна тревога. Незабавно повикаха лекаря; къщата мигом се изпълни с хора, изредиха се приятели на баба ми, високопоставени личности, роднини, безброй монаси и монахини, включително и оръфаният свещеник, дето гледаше как да се докопа до нечие състояние и който сега се увърташе около баба ми с надеждата, че болката по изгубения син бързо ще я изпрати на оня свят. Паулина обаче нямаше никакво намерение да напуска грешната земя, понеже от известно време се бе примирила с трагичната участ на най-големия си син и дори ми се струва, че посрещна края му с облекчение, защото да присъства на продължителите му мъки бе много по-болезнено, отколкото да го погребе. Не ме допуснаха да видя баща си, защото общоприетото вярване бе, че агонията не е гледка за малки момичета, но аз и бездруго вече се бях сблъскала с достатъчно печал по повод смъртта на братовчед ми и покрай други скорошни жестокости. Все пак успях да си взема сбогом с него, благодарение на Фредерик Уилямс, който ми отвори вратата, издебвайки момент, когато нямаше никого наблизо. Хвана ме за ръка и ме заведе до леглото, където лежеше Матиас Родригес де Санта Крус, от когото не бе останало почти нищо тленно — единствено шепа изтънели до прозрачност кости, погребани между бродирани възглавници и чаршафи. Още дишаше, но духът му вече бродеше из други селения. „Сбогом, татко“, му казах. За пръв път го наричах така. Агонията продължи още два дни и призори на третия ден той издъхна като безпомощно пиленце.
Бях тринайсетгодишна, когато Северо дел Валие ми подари модерен фотоапарат, който работеше с хартия вместо с онези старовремски платки и който вероятно беше един от първите, появили се в Чили. Баща ми бе починал наскоро и кошмарите толкова много ме измъчваха, че отказвах да си легна и нощем бродех из къщата като заблуден призрак, следвана неизменно от клетия Карамело, който до края си остана едно глупаво и лениво куче. Накрая баба ми Паулина се смиляваше над нас и ни пускаше в огромното си позлатено легло. Изпълваше едната половина с едрото си затоплено и парфюмирано тяло, а аз се свивах в противоположния му край, разтреперана от страх, с Карамело в краката ми. „Какво да ви правя вас двамата“, въздишаше баба ми в полусън. Това беше реторичен въпрос, тъй като нито аз, нито кучето имахме бъдеще; семейството бе единодушно, че „нищо добро не можеше да се очаква от мен“. По онова време се бе дипломирала първата жена лекар в Чили, а други бяха приети в университета. Това подсказа на Нивеа възможността и аз да последвам техния пример, па макар и само за да предизвикам семейството и цялото общество, но бе очевидно, че аз не притежавах никакви учебни заложби. Тогава Северо се появи с фотоапарата и го положи в скута ми. Беше красив „Кодак“, изпипан до последното винтче, стилен, лек, перфектен, направен за артист. Още го използвам, от тогава до сега ми е напълно верен. Нямаше друго момиче на моята възраст с такава играчка. Поех апарата с обожание и го загледах без ни най-малка представа как се работи с него. „Да видим дали ще успееш да заснемеш мрачните си кошмари“, подметна Северо дел Валие на шега, без да подозира, че в продължение на месеци това щеше да бъде единствената ми цел и че благодарение на усилието си да разгадая моя кошмар щях да се влюбя в света. Баба ми ме заведе на Оръжейния площад в студиото на дон Хуан Риберо, най-добрият фотограф в Сантяго — на вид суховато и съсухрено човече, но с великодушна и нежна душа.