Паулина дел Валие изпрати Фредерик Уилямс във Франция да проучи от какъв вид дърво са бъчвите, в които отлежава виното, както и да събере сведения за производството на сирена, защото нямало никаква причина чилийските крави да не могат да дават такива вкусни сирена като френските, след като били еднакво глупави като тях. Докато прекосявахме Андите и по-късно, в презокеанския кораб, имах възможност отблизо да наблюдавам баба ми и тогава осъзнах, че нещо съществено отслабва в нея, и то не беше нито волята й, нито умът, нито алчността, а нейната свирепост. Тя омекна, разнежи се и стана толкова разсеяна, че се разхождаше по палубата на кораба накичена от глава до пети в муселин и перли, ала забравила да сложи изкуственото си чене. Очевидно бе, че прекарва безсънни нощи — под очите й имаше лилави кръгове и беше вечно сънлива. Бе отслабнала значително — когато си махнеше корсета, месата й увисваха. Държеше непрекъснато да съм до нея, „за да не кокетираш с моряците“ — жестока шега от нейна страна, защото на тази възраст аз бях толкова безнадеждно стеснителна, че всеки мъжки поглед, насочен към мен, ме караше да почервенявам като варен рак. Истинската причина бе, че Паулина дал Валие се чувстваше беззащитна и се нуждаеше от мен, за да пъди смъртта. Не говореше за болестта си — напротив, кроеше планове да прекара няколко дни в Лондон и после да се отправи към Франция по делата, свързани с бъчвите и сирената, но аз още в началото отгатнах, че в ума й е друго, както стана ясно веднага щом пристигнахме в Англия и тя се зае дипломатично да убеждава Фредерик Уилямс да замине сам, а ние да поостанем, да обиколим магазините и да отидем при него след това. Нямам представа дали Уилямс тръгна, без да заподозре, че жена му е болна, или разбра истината, но от уважение към нейния свян я остави на спокойствие. В крайна сметка ни настани в хотел „Савой“ и щом се убеди, че имаме всичко необходимо, отплава по Ламанша без голямо въодушевление.