В първа класа на презокеанския кораб нямаше кой знае колко неща за снимане, с изключение на дамските тоалети и на композициите от аранжирани цветя в трапезариите и затова аз често слизах на по-долните палуби, за да снимам хора и особено пътници от най-ниската класа, които пътуваха натъпкани в трюмовете на кораба. Това бяха преселници на път за Америка, където отиваха да опитат късмета си — руснаци, италианци, евреи, — всички с празни джобове, но със сърца, преливащи от надежда. Добих усещането, че въпреки неудобствата и немотията, те си прекарваха по-добре от пасажерите в по-луксозните класи, където всичко бе някак сковано, церемониално и отегчително. Онези хора долу лесно се сприятеляваха помежду си, мъжете играеха на карти и домино, а жените се събираха на групички и разказваха патилата си; децата пък си майсторяха въдици и играеха на криеница. Следобед вадеха китари, акордеони, флейти и цигулки и ставаха шумни празненства с песни, танци и бира. Никой не ми обръщаше внимание, не ми задаваха въпроси и след няколко дни взеха да ме смятат за една от тях, което ми позволяваше да ги снимам на воля. На кораба нямаше как да проявявам негативите, но аз грижливо ги подреждах, за да свърша тази работа по-късно в Сантяго. В една от поредните експедиции до долните палуби се сблъсках с последния човек, когото очаквах да срещна на това място.
— Чингис хан! — възкликнах, щом го видях.
— Струва ми се, че ме бъркате с някого, госпожице…
— Простете ми, доктор Радович — го помолих, засрамена от глупавото си поведение.
— Нима се познаваме? — попита учудено.
— Не ме ли помните? Аз съм внучката на Паулина дел Валие.
— Аурора! Виж ти никога нямаше да ви позная. Толкова сте се променили!
Вярно е, че се бях променила. Беше ме видял за пръв път преди година и половина, когато ме обличаха като малко момиченце, а сега пред него стоеше истинска жена с фотоапарат на врата и годежен пръстен на ръката. На този кораб започна едно приятелство, което след време щеше да преобрази живота ми. Доктор Иван Радович пътуваше във втора класа и нямаше право да се качва на най-горната палуба без покана, ала аз можех да слизам при него и често го правех. Разказваше ми за работа си със същата страст, с която аз му говорех за фотографията. Гледаше ме, докато снимах, но нямаше как да му покажа нищо от предишните си творби, защото бяха на дъното на багажа и затова му обещах да го сторя, щом пристигнем в Сантяго. Така и не изпълних обещанието си, защото се срамувах да го потърся по такъв повод — стори ми се прекалено нескромно да отнемам по този начин времето на човек, зает да спасява човешки живот. Като разбра, че той е на борда, баба ми веднага го покани на чай на терасата на нашия апартамент. „С вас се чувствам в безопасност дори и в открито море, докторе. И да ми поникне друг грейпфрут в корема, ще се притечете на помощ и ще го изрежете с кухненски нож“, пошегува се тя. Още доста пъти той ни гостуваше на чай, а след това играехме на карти. Иван Радович ни обясни, че стажът му в клиниката „Хобс“ е свършил и той се прибира в Чили, за да започне работа в една болница.
— Защо не откриете частна клиника, докторе? — подметна баба ми, която го беше обикнала.
— Не ми се вярва някога да натрупам достатъчно капитал и връзки за такова начинание, госпожо Дел Валие.
— Аз съм готова да направи вложения, ако нямате нищо против.
— По никакъв начин няма да позволя вие…
— Не бих го направила заради вас, а защото си струва, доктор Радович — го прекъсна баба ми. — Всички хора боледуват и медицината е страхотен бизнес.