Поръчаха всичко това на стария добър келнер, който услужливо тичаше по масите. Останалите клиенти свойски му викаха бай Япо и Владай също така го извика, изреди му цялата поръчка — първо напитките, а после и храната.
Бай Япо внимателно, с полупоклон изслуша поръчката, записвайки си желанията в тефтерчето, а после, щом всичко, газираната вода дори, бе споменато, рече ей така:
— Я ми кажете, млади приятели, крилцата в гардероба ваши ли са?
— Наши са.
— А ските, прекрасните, марка „Пирин“, и щеките?
— Наши са.
— А харпунчето, приятели, ваше ли е? А тези холандски пурети?
— Наши са, наши са!
— А като е така, ще получите, мили мои, най-много кюфтета, а на повече от бай си Япо не се надявайте.
— Но защо, как така, с какво да си обясним това отношение!
— Ще ви каже бай ви Япо, ще ви отвърне на въпросите — говореше ласкаво келнерът, без да изправи гърбина. — Не обича бай ви Япо хора, дето са си смогнали на харча — в това е тайната. Гледам костюмчета сте си купили, принадлежности всякакви, а сега, гледам, и да похапнете искате по-особено. А народът?! — внезапно стана строг сервитьорът.
— Кой народ, бай Япо?
— Нашият.
Разговорът тръгваше опасно и Владай се намеси с глас лукав и плавен, но с нотки на подрънкващи белезници:
— Че той, според теб, гладен ли стои, народът?
— Не е казвал бай ви Япо такова нещо. Я кажете, добри хора, говорил ли е бай ви Япо такова нещо? — обърна се келнерът към околните маси. — Идват тези, другари ли са, какви са, не ги знам и аз, и твърдят на всеослушание, че нямало ядене. Че аз, ако е за ядене, сега ще ви натъпча устата с цял панер кюфтета.
Очертаваше се скандал. Людмил пръв се усети:
— Я дай, бай Япо, по порция кебапчета.
— Е, това исках да чуя — стана пак нежен бай Япо. — Това вече ми хареса. Наши хора сте, значи, народни хора. Виж ти, как външният вид лъже. Подведоха ме, момчета, ските ви, пуретите, харпунът, крилцата. Пък и дрешки, гледам, сте си купили — това ме поусъмни. Викам си — тези хора са си смогнали на харча и сега риба им се дояла, раци, едва ли не… Подведе ме, момчета, поръчката ви, странна ми се стори, нагла… Ех, ще ме простите — разприказва се старецът, а кебапчетата ви цвърчат вече, ще изгорят, ако не се сети да ги свали някой от огъня.
Бай Япо изчезна и се върна внезапно, може да се каже, малко преди да беше си тръгнал. Ловко носеше четири чинии, постави справедливо пред всекиго по една и пак се скри.
Мъжете, сконфузени от погледите, които все още им хвърляха от съседните маси, набързо задъвкаха кебапчетата. Май някой все пак се бе сетил да ги свали от скарата доста отдавна — тежък, вечен хлад внасяха вътре в телата им безвкусните хапове.
Ометоха набързо всичко съедобно от онова, което бе им сервирал бай Япо, платиха му (взе им старецът по левче отгоре, май не бе го напуснало съмнението, че са си смогнали на харчовете), излязоха навън, под топлото слънчице.
Там около пет минути всеки сам за себе си преживя този обед, а после тръгнаха към подножието на планината. По нанадолнището и думите им се търкаляха с лекота — бърбориха за каквото им дойде, а веднъж спряха на почивка под килнат заслон и Владай, гледайки към скрилото се, престорило се на червен лампаз, пришит за силуета на планинската верига слънце, каза почти сам на себе си:
— А дали не е прав бай Япо? Да не би да сме си смогнали наистина на харчовете? Да не би да е свършено вече с нас?
При този въпрос всички се развълнуваха, потънаха в мрачни двоумения, подхвърляйки на глас незначителни, но горестни реплики.
— Надали ще е така, попрекали келнерът.
— Не дай боже. Това само да не е вярно.
— Абе какво ще си го спомняме — келнер, и толкоз.
— И аз мисля, че не е вярно — уверено каза Владай. — Как тъй ще е вярно. Заради това ли, братлета, строихме нявга цепелина, за да си смогваме после на харчовете.
И щом Владай спомена за цепелина, на всичките им олекна, кебапчетата в стомаха им мигом се смляха, забравиха мнителния планински сервитьор, стоплиха се душичките им.
— Ех, цепелина! Помните ли вие цепелина, момчета? Как висеше в каньона, как издуваше хълбоци?
— А Галина? Помните ли каква беше нашата Галя. Каква походка само, каква фигура!
— А жегата, момчета, помните ли жегата?
И без дума да си кажат, без някакъв знак издуха изведнъж гърди и ревнаха песента за цепелина.