Пяха мъжки и задружно, само това за Галина всеки си го изпя по своему, но после гласовете им литнаха пак заедно, сякаш бяха се хванали ръка за ръка.
Под тях забуча нещо, затъркаля се космато и грозно към урвите и Христо им махна да спрат:
— По-тихо, момчета, зоната е лавиноопасна. Поседяха така известно време мълчащи и унесени, а после се заспускаха към подножието на планината.
2
Щом като колата на Христо се скри зад ъгъла, Людмил престана да чака трамвая, който водеше към тях, а пресече двете линии и отиде до противоположната спирка. Да, така се оказа устроен животът му — на една и съща права, но в двата й различни края живееха жена му и любовницата му, а неговият, на Людмил, живот слагаше невидимия център на тази права.
Зададе се трамваят, Людмил се качи на задната площадка и там си остана, въпреки че имаше свободни места. Трябваше да сваля раницата, ако искаше да седне, пък това щеше да привлече вниманието към него. Людмил не се срамуваше от делтапланера си в полет — напротив, обичаше той странната гледка на вдигнати лица под нозете си. Не за слава летеше, естествено, ала не крепеше ли го по-здраво във въздуха вълната от признателни погледи? Но сгънеше ли делтапланера, веднага започваше да се притеснява, да се смущава, да подсказва с поведението си, че тия криле зад гърба му не са негови — случайно ги пренася, при първа възможност ще се раздели с тях.
Хората обаче не му обръщаха особено внимание — в хиляда деветстотин седемдесет и осма година делтапланерът все още не бе толкова популярен, та някой си пътник в трамвая да знае какво е това зад гърба на Людмил: за рибарски такъми го приемаха хората, за туристическа палатка или за нещо отнейде откраднато — хвърляха кратък поглед към увисналите островърхи криле, и толкова.
На последната спирка живееше любовницата на Людмил, че и оттатък. Докато крачеше из студения тъмен въздух, той с признателност си мислеше как заради него се премести тя в края на града — далеч от любопитната леля и нахалния й мъж, далече от бивши, е, още отпреди Людмил ухажори. И живееше тя сега встрани от порочния център в малко уютно апартаментче на единадесетия етаж.
Таня му отвори вратата меко, но широко. Така умееше тя да отваря врати, тъй за път разтвори и себе си — време на комбинатската лаборатория.
„Дали не съм си смогнал на харчовете?“ — за миг си помисли Людмил, усещайки до гърдите си силните й сферични, просто гимназист да изчисли обема им, толкова идеално сферични гърди.
След прегръдката се отдръпнаха, погледнаха се с топли очи, Людмил метна крилцата на закачалката, обу си пантофите и влезе в холчето.
— Какво да ти направя за вечеря? — попита Таня.
— Каквото ти се иска.
— Бульон от пиле, а после пилето на грил, а?
— Бива. Ще си сипя малко ракийка.
— Не ставай, аз ще ти донеса.
И му донесе наистина ракийката в шише от синьо, преливащо към зелено стъкло. Таня винаги така правеше, не признаваше тя търговското — купеше ли нещо от магазин, тутакси го присипваше от скучната му промишлена дрешка в някаква красива кутийка с изрисувани по нея цветя, в такива приятни бутилки, в пъстри бурканчета. Такава беше Таня — ако можеше да произвежда материя, цялата световна материя щеше да пресътвори в нещо по-добро, по-висше, но понеже това не бе по силите й, с въздишка купуваше направеното от чужди, небрежни ръце и сетне го прехвърляше в своите формички. Тя и се любеше така — не с мъж, а със суровина, която трябва да преработи в себе си, за да я облагороди, да я направи нежна и славна — по свой образ и подобие. И крилцата ги шиеше така. Когато Людмил за първи път й показа делтапланер, тя дълго и с погнуса опипваше грубата материя — щеше й се веднага да я накъса, веднага да обшие скелета на грамадното хвърчило с нежна коприна, с кадифе и сърма. Но си даде сметка, че това грозно нещо, освен всичко друго, съдържа и наука, та преди да посегне към ножиците, посегна към книгите. Цял месец чете книжнина от въздухоплаването. (Людмил тогава много се бе изненадал на молбата й, но донесе целия кашон от таванчето си.) Цял месец чете и черта, но затова пък, когато се зае с работа, вече нямаше спирачки за фантазията: цялото й същество пееше, докато кроеше и шиеше, пееше цялото й същество от радост, че щастливо и безаварийно ще литне нейният любим из небесата — по-високо, по-красиво и по-безаварийно от любимите на останалите жени. Тъй му уши тогава тя делтапланер не прост, а двуплощен, със сгъваеми криле, което и в трамвая бе по-удобно да се носи, а и във въздуха даваше повече — можеше човек да размахва криле, което силно повишаваше маневреността, продължителността на полета и ефекта, ефекта…