Диванетата от федерацията не признаха новия модел, останаха си да кретат над хълмовете за по четеридесетина секунди със своите хвърчила, а Людмил отплава гордо от тях в правилен полукръг, планирайки над тромавата гравитация на правилниците и уставите им.
Такава беше неговата Таня и Людмил силно я обичаше и нямаше в сърцето му нито капчица гузност пред собственото му семейство. Така както беят прощаваше на Шибил всички прегрешения заради хубостта му, тъй и Людмил сам си прощаваше заради достойнствата на Таня.
Тя влезе, обвита във вкусна пара, и не дрънчаха двете йенски купички с бульона върху сребърния поднос, както биха дрънчали, ако Владай ги носеше, макар че Владай никога не му е носил бульон, нито пък нявга би му донесъл. Но щяха да подрънкват купичките — нали видя днес Людмил ръцете на своя приятел — потрепваше пуретата в пръстите му, ех, ставаше нещо с този човек.
Подухаха върху гъстата, покрита с жълтички повърхност на бульона и започнаха да го пийват — Людмил, без да сърба, което му струваше големи, тромпетистки, може да се каже, усилия, Таня — също без да сърба, но без никакви усилия. Тъй въвеждаха хармонията в съвместния си живот — той с трудности, с непрекъснат контрол над себе си, тя — с вродена лекота.
— Днес — отмести купата Людмил — един келнер ни рече, че сме си смогнали на харчовете. После се отметна, призна си, че не е точно така, но в първия момент ни засегна. И мисля, си сега колко много дължа на теб, че не съм такъв човек.
— Какъв? — попита Таня, изненадана леко от думите му.
— Че не съм онзи, който си е смогнал на харчовете. Да речем, че не бях те срещнал по пътя си — какво? Жена, дете, добър доход, състоятелни нейни родители, материални проблеми — решени, лични — решени, служебни — решени, статус на надмощие — уреден.
— Искаш да кажеш — в очите на жената светна лоша светлинка, — че материално аз ти преча да си смогнеш на харчовете.
— Искам да кажа, че в стремежа си да бъда достоен за теб не съм стигнал до онова благополучие, което би ме ликвидирало като личност.
Тук Таня разбра, че харчовете са категория, и веднага се успокои. Не беше скандалджийка, не се ловеше за думата откъм обратната й, сенчеста страна.
— Категории, Людмиле, категории — това само рече съвсем примирително и тръгна към кухнята, отдето се носеше витлообразно ароматът на въртящо се върху грил пиле.
Людмил си сипа още една ракийка в медната, изписана с ориенталски орнаменти чашка, близна я и я отмести.
„Няма да пия повече“ — каза си, а после се сети пак там за онова, за харчовете, вдигна приятното за пипане капаче на шишето и върна ракийката обратно.
Ето че и пилето дойде: цялото меко и нежно, цялото гарнирано отстрани с тревички и тънко нарязани зеленчуци, цялото смирено, цялото с такава нагласа, че да е ясно — за тези двамата тук е предназначено, трети човек не може да го докосне, нито пък Людмил без Таня и Таня без Людмил.
Ех, любов между хората — в какво ли не се извайваш ти, къде ли те няма: и в окаменелите от сърдечна мъка девойки по фолклорните върхари, и в двойната седалка на панаирджийската въртележка, в запъхтените думи на тежко-сладостното войнишко писмо, и в разветия на отсрещния балкон чаршаф, и в пречупените тревици на закътаната полянка, и в захвърлените на перона розови билети — два по два, и в петте пръста на дясната мъжка ръка, и в петте пръста на лявата женска ръка — навсякъде си оставила ти свой знак, свой прашец, видение за себе си, следи от зъбите си, и в пилето сега дори, невестулко такава!
Изядоха пилето, решиха да не пият кафе, включиха телевизора. Таня метна върху коленете си делтапланера, взе да го замрежва тук-таме със здрав конец, а Людмил гледаше към екрана, без нищо да долавя, без да създава контакт. Мислеше си, че ако Таня е била тогава, по времената на цепелина, всичко щеше да е по-иначе, как точно, не е известно, но по-иначе…
Свърши програмата, Людмил се надигна, облече се, обу се, метна раницата на гърба си.
Целунаха се с Таня в антрето, под сламената светлина на лампата, и си тръгна той към своята къща.
Трамваят бе празен, та дори седна този път и загледан в подрънкващия, поскърцващия по завоите град със светещи прозорци и без нито един човек по улиците, Людмил бавно осъзнаваше, че нещо важно, нещо съществено не е сторил през деня.
Беше вече много далече от къщата на Таня, когато се досети какво е това нещо — забравили бяха да се любят тази вечер. На него не му хрумна, а и на нея сигурно също, иначе би го подсказала по някакъв начин. Как може толкова важно нещо да пропуснат, как може!
А после изхвърли тези мисли от главата си, защото се изкачваше вече — преди да влезе вкъщи, Людмил се опитваше да изхвърли всичко, свързано с Таня, от съзнанието си.