— Ти не чуваш нито дума от това което ти говоря, Джим! — възкликна Сибил. — А аз строя такива прекрасни планове за твоето бъдеще. Хайде, кажи нещо!
— Какво искаш да ти кажа?
— О, че ще бъдеш добро момче и няма да ни забравиш — отвърна тя и му се усмихна.
Той сви рамене.
— Струва ми се, че не аз, а по-скоро ти ще ме забравиш, Сибил.
Тя се изчерви.
— Какво искаш да кажеш, Джим? — попита го Сибил.
— Чувам, че имаш нов приятел. Кой е той? Защо не си ми казала нищо за него? Той не ти желае доброто.
— Спри, Джим! — извика тя. — Не бива да говориш нищо против него. Аз го обичам.
— Та ти не знаеш дори и името му — възрази й младежът. — Кой е той? Аз имам право да знам.
— Нарича се Чаровният принц. Не ти ли харесва това име? О, глупаво момче! Трябва да го запомниш завинаги. Ако беше го видял поне веднъж, щеше да кажеш, че това е най-прекрасният човек на света! Един ден, когато се върнеш от Австралия, ще се запознаеш с него. Сигурна съм, че ще го харесаш много. Той се харесва на всички, а аз… го обичам. Жалко, че не можеш да дойдеш тази вечер в театъра. Той ще бъде там, а аз ще играя Жулиета. О, как ще я играя! Представи си само, Джим: да си влюбен и да играеш Жулиета! Да знам, че той ме гледа! Да играя за негова наслада! Страхувам се, че може дори да изплаша зрителите… ще ги изплаша или ще ги очаровам. Да обичаш, значи да превъзмогнеш себе си. Противният, жалък мистър Айзъкс ще се провиква пред безделниците, с които пие в кръчмата, че съм „гениална“. Досега ме възхваляваше като образец на актьорска игра, а довечера ще ме обяви за откровение. Сигурна съм, че ще бъде така. И всичко това се дължи на него, на Чаровния принц, на моя прекрасен любим, на моя милостив бог. Но аз съм твърде бедна за него… Бедна? Какво значение има? Когато бедността пропълзи до вратата, любовта влита през прозореца.19 Тези наши пословици трябва да се напишат отново. Те са сътворени през зимата, а сега е лято; на мен дори ми се струва, че е пролет и цветята танцуват в синьото небе.
— Той е джентълмен — мрачно каза младежът.
— Принц! — прозвуча като музика гласът й. — Какво повече желаеш?
— Той иска да те направи своя робиня.
— А пък аз изтръпвам при мисълта за свободата.
— Моля те, пази се от него.
— Да го видиш — значи да го боготвориш. Да го познаваш — значи да му вярваш.
— Сибил, ти си обезумяла по него!
Тя се засмя и го хвана за ръка.
— Мили, стари Джим, говориш така, сякаш си на сто години. Някой ден ти самият ще се влюбиш. Тогава ще разбереш какво означава това. Не гледай така сърдито. Напротив, би трябвало да се радваш, че, макар и да заминаваш, ти ме оставяш по-щастлива от всякога. И за двама ни животът беше тежък, ужасно тежък и труден, Отсега нататък обаче няма да бъде така. Ти тръгваш, за да откриеш нов свят, а аз вече го открих тук… О, ето и два свободни стола; нека седнем да погледаме елегантните хора.
Седнаха сред тълпа любопитни, които наблюдаваха разхождащите се. Лехите с лалета от другата страна на алеята пламтяха като трептящи огнени пръстени. Бял прашец, излитнал сякаш на облаци от перуниките, се носеше из въздуха. Ярки слънчобрани, подобни на огромни пеперуди, танцуваха и се гмуркаха тук-там.
Сибил накара брат си да разправи за себе си, за своите надежди, за бъдещите си намерения. Той говореше бавно и без желание. Разменяха думите си така, както картоиграчите си разменят жетони по време на игра. Сибил се чувстваше подтисната. Тя не можеше да сподели радостта си, защото единственият отговор, който получаваше, бе някаква полуусмивка на мрачно стиснатите устни. След известно време и тя замлъкна. И изведнъж пред очите й се мярнаха златисти коси, усмихнати устни и край тях в открита карета заедно с две дами премина Дориан Грей.
Тя скочи на крака и възкликна:
— Ето го!
— Кой? — попита Джим Вейн.
— Чаровният принц — отвърна Сибил, загледана след каретата.
Джим скочи, хвана я грубо за ръката и извика:
— Покажи ми го! Кой е той? Посочи ми го! Трябва да го видя!
В този момент екипажът на херцог Берик, с впряг от четири коня, се изпречи пред тях, а когато отмина, каретата на Дориан Грей беше излетяла от Парка.
— Вече го няма! — прошепна тъжно Сибил. — Съжалявам, че не го видя.
— И аз съжалявам, че не го видях, защото ако ти причини някакво зло, кълна се в бога, ще го убия!
Сибил го погледна ужасена. Той повтори думите си и те разсякоха въздуха като кинжал. Хората наоколо вееха да ги гледат. Една жена, която седеше близо до тях, се изкиска.
— Да си вървим, Джим, да си вървим! — прошепна Сибил. С мрачен израз на лицето, Джим я последва през тълпата. Той обаче се радваше, че бе успял да изрази чувствата си.
19
Тук героинята парафразира поговорката: „Когато бедността пропълзи до вратата, любовта излита през прозореца“. — Б. пр.