— Не вярваш нито дума от това, което говориш, Хари, сам знаеш, че не го вярваш. И ако животът на Дориан Грей бъде разбит, никой няма да страда повече от теб. Ти си много по-добър, отколкото се представяш.
Лорд Хенри се засмя.
— Причината, поради която обичаме да виждаме доброто у другите, е, че се боим за себе си. Страхът е основата на нашия оптимизъм. Ние щедро приписваме великодушие на своя съсед, защото се надяваме сами да се възползуваме от плодовете на това великодушие. Хвалим банкера, защото разчитаме да увеличи кредита ни и сме готови да открием достойнства дори у разбойника, с надеждата той да пощади джобовете ни. Вярвам дълбоко в това, което казах, и изпитвам огромно презрение към оптимизма. А колкото до „разбития живот“, според мен разбит живот е само онзи, чието развитие е спряно. Искаш ли да развалиш нечий характер, достатъчно е да започнеш да го преобразяваш. Що се отнася до брака, това е глупост, разбира се, но има и други, много по-интересни връзки между мъжа и жената. Именно тях насърчавам аз. Те притежават очарованието на модното. Но ето го и самия Дориан! Той ще ти разкаже по-подробно от мен.
— Скъпи Хари, скъпи Базил, можете да ме поздравите! — възкликна младият човек, като отмахна подплатената си с коприна вечерна наметка и стисна по ред ръцете на своите приятели. — Никога не съм бил така щастлив. Наистина стана доста неочаквано, но нали всичко хубаво се случва най-неочаквано. И все пак, струва ми се, че единствено това съм търсил в живота си. — От радост и от възбуда той бе поруменял и изглеждаше още по-хубав.
— Вярвам, че винаги ще бъдеш много щастлив, Дориан — каза Холуърд, — но не мога да ти простя, че не ми съобщи за годежа си. На Хари си съобщил.
— А аз не ти прощавам закъснението за вечерята — намеси се лорд Хенри усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа. — Хайде да седнем на масата и да видим какво представлява новият chef20. След това ще ни разкажеш как стана всичко.
— Всъщност няма какво толкова да се разказва — започна Дориан, докато заемаха местата си около малката кръгла маса. — Ето как се случи всичко. След като вчера се разделих с тебе, Хари, аз се преоблякох и вечерях в онова малко италианско ресторантче на Рупърт стрийт, в което ти ме беше водил, и в осем часа отидох в театъра. Сибил играеше Розалинда. Декорите, разбира се, бяха ужасни, а Орландо — съвсем жалък. Но Сибил! О, да бяхте я видели! Когато се появи в момчешките си дрехи, тя беше наистина прелестна. Носеше светлозелено кадифено, прилепнало към тялото й палтенце, с ръкави в канелен цвят, кафяво трико с кръстосани жартиери, изящна малка зелена шапчица със соколово перо, прикрепено с някакво украшение, и плащ с качулка с тъмночервена подплата. Никога не ми се бе струвала по-прекрасна. От нея се излъчваше грацията на оная тангрийска статуетка, която видях в твоето ателие, Базил. Косите й се спускаха около лицето й като тъмни листа около бяла роза. А за играта й няма да говоря — сами ще я видите тази вечер. Тя е родена актриса. Седях в овехтялата ложа и я гледах омаян. Забравих, че съм в Лондон, че е деветнайсети век, бях някъде далеч с любимата си, в гора, в която не бе стъпвал човек. След като представлението свърши, отидох зад кулисите и заговорих с нея. Както седяхме, в очите й изведнъж се появи израз, който не бях виждал по-рано. Приближих устни към нейните. Целунахме се. Не мога да ви опиша какво изпитвах. Струваше ми се, че целият ми живот се е събрал в един-единствен миг на пълно блаженство. Тя трепереше и се вълнуваше като бял нарцис. После падна на колене и започна да целува ръцете ми. Знам, че не би трябвало да ви разказвам всичко това, но не мога да се сдържа. Годежът ни, разбира се, се пази в пълна тайна. Тя не е казала нищо дори на майка си. Не знам какво ще кажат моите настойници. Лорд Радли сигурно ще се ядоса много. Но това никак не ме интересува. След по-малко от година аз Ще бъда пълнолетен и тогава ще мога да правя каквото поискам. Кажи, Базил, нали постъпих добре, като потърсих любовта в поезията и си намерих жена в драмите на Шекспир? Устните, които Шекспир е учил да говорят, шепнеха на ухото ми своята тайна. Прегръщаха ме ръцете на Розалинда, а аз целувах Жулиета.
— Да, Дориан, мисля, че си постъпил добре — каза бавно Холуърд.