— Алън, моля те. Помисли за положението, в което се намирам. Преди да дойдеш, бях почти припаднал от ужас. Може и ти да изпиташ някой ден подобен ужас. Не! Не мисли за това! Погледни на случая от чисто научна гледна точка. Ти не питаш откъде се вземат труповете, над конто извършваш опитите си. Не питай и сега. И без това ти казах твърде много. Но те моля да го направиш. Някога бяхме приятели, Алън.
— Не ми говори за онези дни, Дориан, те са мъртви.
— Мъртвото понякога остава. Ето, човекът горе не си отива. Той седи пред масата с клюмнала глава и протегнати ръце. Алън! Алън! Ако не ми се притечеш на помощ, аз съм загубен. Ще ме обесят, Алън! Не разбираш ли? Ще ме обесят за това, което съм направил!
— Излишно е да продължаваме този разговор. Решително отказвам да направя каквото и да е. Лудост е от твоя страна да ме молиш.
— Значи, отказваш?
— Да.
— Умолявам те, Алън.
— Излишно е.
В очите на Дориан Грей отново се появи предишният израз на съжаление. После протегна ръка, взе лист хартия и написа нещо на него. Два пъти прочете написаното, внимателно сгъна листа и го побутна през масата. Стана и отиде до прозореца.
Камбъл го погледна изненадано, взе бележката и я разгърна. Когато я прочете, лицето му стана мъртвешки бледо и той се отпусна на стола си. Целият отмаля. Сърцето му биеше като лудо в гърдите.
След две или три минути на тягостно мълчание Дориан се обърна, приближи до Алън и сложи ръка на рамото му.
— Много ми е жал за теб, Алън — прошепна той, — но ти не ми оставяш никаква друга възможност. Вече съм написал писмото. Ето го. Виж адреса! Ако не ми помогнеш, ще трябва да го изпратя. Ако не ми помогнеш, ще го изпратя! Знаеш какви ще бъдат последствията. Но ти ще ми помогнеш. Сега вече е невъзможно да ми откажеш. Опитах се да те пощадя. Трябва да признаеш това. Но ти беше непреклонен, груб и се държа оскърбително. Държа се с мен така, както никой друг не се е осмелявал да се държи. Изтърпях всичко. Сега аз ще диктувам условията.
Камбъл закри лице с ръцете си и целият потръпна.
— Да, сега е мой ред да диктувам условията, Алън. Ти ги знаеш. Работата е съвсем проста. Хайде, успокой се. Това нещо трябва да се свърши. Примири се и го свършвай по-скоро!
От гърдите на Алън се изтръгна стон и той отново потръпна. Струваше му се, че тиктакането на часовника на полицата на камината разделя времето на отделни атоми мъка, всеки от които беше прекалено тягостен, за да го понесе. Имаше чувството, че сякаш някакъв железен обръч бавно стяга челото му и че безчестието, което го заплашваше, вече се бе стоварило върху него. Ръката на рамото му беше тежка като олово. Това беше непоносимо. Тя като че ли го смазваше.
— Хайде, Алън, трябва да решаваш бързо!
— Не мога да го направя — каза той механично, сякаш думите можеха да променят нещата.
— Длъжен си. Нямаш избор. Не се бави.
Алън се поколеба за миг.
— Има ли камина в стаята?
— Да, газова камина с азбест.
— Ще трябва да си отида до дома, за да взема някои неща от лабораторията.
— Не, Алън, ти няма да излизаш оттук. Напиши на лист хартия какво ти е необходимо и моят слуга ще вземе файтон и ще ти донесе нещата.
Камбъл надраска няколко реда, попи мастилото и написа върху един плик адреса на помощника си. Дориан взе бележката и внимателно я прочете. После позвъни, даде я на слугата си и му нареди да донесе нещата колкото е възможно по-бързо.
Когато вратата се затвори, Камбъл трепна, стана от стола и се приближи към камината. Трепереше, сякаш беше болен от треска. Близо двайсет минути никой от двамата не проговори. Една муха бръмчеше силно из стаята, а тиктакането на часовника звучеше като удари на чук.
Когато удари един, Камбъл се обърна, погледна Дориан Грей и видя, че очите му са пълни със сълзи. Нещо от чистотата и изяществото на това тъжно лице разгневи Алън.
— Ти си негодник, истински негодник — каза той.
— Мълчи, Алън, ти ми спаси живота! — отвърна Дориан.
— Твоя живот? Господи! Какъв живот е това! Ти вървеше от позор към позор, а сега стигна връхната точка — престъплението. Като приемам да извърша това, към което ме принуждаваш, съвсем не мисля за твоя живот.
— О, Алън — прошепна Дориан с въздишка. — Бих искал да изпитваш поне една хилядна част от съжалението, което аз изпитвам към теб. — Обърна се и се загледа в градината. Камбъл не отвърна нищо.
След около десет минути на вратата се почука. Влезе прислужникът, който носеше голям махагонов сандък с химикали, дълго руло със стоманена и платинова жица и две железни скоби с доста особена форма.
— Тук ли да оставя нещата, сър? — обърна се той към Камбъл.