Бивша примерна съпруга на един от най-скучните британски посланици, тя бе погребала мъжа си, както подобава, в мраморен мавзолей, изграден по неин собствен проект, бе омъжила дъщерите си за богати, но доста възрастни мъже, и сега се увличаше по френските романи, по френската кухня и по френското остроумие — в случаите, когато си мислеше, че го е доловила.
Дориан беше един от първите й любимци и тя винаги му казваше колко се радва, че не го е срещнала, когато е била по-млада.
— Сигурна съм, скъпи мой — неведнъж споменаваше тя, — че щях да се влюбя безумно във вас и да хвърля шапката си над мелницата, както се казва у нас.38 За щастие, по онова време вие сте били почти дете, пък и шапките ни бяха толкова грозни, а мелниците — така напрегнати в очакване да се извие вятър, че аз никога не успях да пофлиртувам с когото и да било. Впрочем виновен за всичко беше Нарбъро. Той беше силно късоглед, а да мамиш съпруг, който нищо не вижда, не е никакво удоволствие.
Гостите й тази вечер бяха доста скучни. Причината за това била — както тя обясни на Дориан, прикривайки се зад доста протритото си ветрило, — че една от омъжените й дъщери най-неочаквано дошла да й погостува, а на всичко отгоре, довела и съпруга си със себе си.
— Мисля, че това е крайно нетактично от нейна страна — прошепна тя. — Наистина аз им гостувам всяко лято, когато се връщам от Хамбург, но една стара жена като мен има нужда от време на време да подиша чист въздух, а освен това аз ги разнообразявам. Нямате представа какъв живот водят те там. Съвсем селски! Стават рано, защото имат много задължения, и си лягат рано, защото нямат за какво да мислят. От времето на кралица Елизъбет в цялата околност не се е случила нито една скандална история и след вечеря всички естествено заспиват. Но вие няма да седнете до никого от тях. Ще седнете до мен и ще ме забавлявате.
Дориан й отвърна с някакъв комплимент и огледа салона. Да, хората наистина бяха скучни. Двама от тях не беше виждал никога досега, а останалите бяха: Ърнист Хароуден, посредствен човек на средна възраст, с каквито са пълни лондонските клубове, който нямаше неприятели, но нямаше и истински приятели; лейди Рокстън, натруфена жена на четиридесет и седем години, с крив нос, която много се стремеше да се самокомпрометира, но беше толкова грозна, че за голямо нейно разочарование никой не искаше да повярва в каквато и да била клюка за нея; мисиз Ърлин, енергична личност без особено положение в обществото, с очарователен дефект в говора и с червена коса; лейди Алис Чапмън, дъщерята на домакинята, безвкусно облечена, скучновата млада жена, с едно от ония типични английски лица, които никога не могат да се запомнят; и нейният съпруг, червенобузест човек, с бели бакенбарди, който, подобно на мнозина от неговата класа, си въобразяваше, че необузданата веселост може да изкупи изцяло липсата на ум.
Дориан вече съжаляваше, че е дошъл, когато лейди Нарбъро, поглеждайки големия, с претрупана украса и фалшива позлата часовник на полицата на камината, възкликна:
— Колко грозно постъпва Хенри Уотън, като закъснява така! Поканих го специално още от сутринта и той тържествено обеща, че няма да ме разочарова.
Мисълта, че Хенри също ще дойде, го утеши донякъде и когато чу как очарователно поднася с провлечения си мелодичен глас неискреното си извинение, той престана да изпитва досада.
Но на вечерята не можа да хапне нищо. Отнасяха се блюдо след блюдо, без той да вкуси от тях. Лейди Нарбъро го мъмреше, че оскърбява горкия Адолф, който, както тя твърдеше, бил измислил менюто специално за него, а лорд Хенри от време на време го поглеждаше през масата и се чудеше защо е така мълчалив и разсеян. Лакеят постоянно пълнеше чашата му с шампанско. Той я изпиваше на един дъх, но жаждата му ставаше все по-неутолима.
— Дориан — каза най-сетне лорд Хенри, когато поднасяха желирания дивеч, — какво ти е тази вечер? Нямаш никакво настроение.
— Сигурно е влюбен — възкликна лейди Нарбъро — и се страхува да ми каже, за да не ревнувам. И е прав. Аз наистина ще ревнувам.
— Драга лейди Нарбъро — възрази усмихнат Дориан, — не съм бил влюбен вече цяла седмица. Всъщност, откакто замина от града мадам дьо Ферол.
— Как можете вие, мъжете, да се влюбвате в тази жена! — възкликна старата дама. — Наистина не ви разбирам.
— Влюбваме се само защото тя ни напомня за вас, когато сте били малко момиченце, лейди Нарбъро — каза лорд Хенри. — Тя е единствената връзка между нас и вашите къси роклички.
— Тя съвсем не си спомня моите къси роклички, лорд Хенри. Но аз я помня много добре от Виена от преди трийсет години и колко деколтирана беше.
38
Идиоматичен израз, който означава: постъпвам безразсъдно, преминавам границата. — Б. пр.