— Да, това беше много странно. Не знам какво ме накара да го кажа. Навярно някаква прищявка. Той беше такава мила животинка. Съжалявам, че са ви разказали за човека. Темата не е приятна.
— Темата е досадна — намеси се лорд Хенри. — От психологическа гледна точка няма никаква стойност. Ако Джефри го беше направил нарочно, тогава щеше да бъде по-интересно. Много ми се ще да познавам някой, който наистина е извършил убийство.
— Какви ужасни неща говориш, Хари! — възкликна херцогинята. — Нали, мистър Грей? Хари, на мистър Грей отново му прилошава, ще припадне!
Дориан се овладя с усилие и се усмихна.
— Нищо няма, херцогиньо — прошепна той, — само нервите ми са силно разстроени. Това е всичко. Мисля, че повече походих тази сутрин. Не чух какво каза Хари. Сигурно нещо безнравствено. Трябва да ми го разкажете някой друг път. А сега може би е най-добре да отида да си легна. Ще ме извините, нали?
Бяха стигнали до голямото стълбище, което водеше от зимната градина към терасата. След като стъклената врата се затвори след Дориан, лорд Хенри погледна херцогинята с леко присвити очи.
— Много ли си влюбена в него? — попита той.
Загледана в пейзажа, тя не отвърна веднага.
— Бих искала и аз да знам.
Той поклати глава.
— По-добре е, че не знаеш, би могло да бъде фатално. Именно неувереността ни пленява. Неяснотата придава на нещата очарование.
— Но може да ни подведе да объркаме пътя.
— Всички пътища свършват на едно място, скъпа Гладис.
— А кое е то?
— Разочарованието.
— С него започна моят живот — въздъхна тя.
— Но то те обезщети с корона.
— Омръзнаха ми ягодовите листа.44
— Но те ти отиват.
— Само пред хората.
— Ще ти липсват — каза лорд Хенри.
— Нямам намерение да се разделям е нито едно листенце.
— Мънмът има уши.
— На старостта ушите са глухи.
— Никога ли не те е ревнувал?
— За съжаление — не.
Той се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо.
— Какво търсиш? — попита тя.
— Върха на шпагата ти — отвърна лорд Хенри. — Той се счупи.
Тя се засмя.
— Но маската е все още на лицето ми.
— Тя прави очите ти още по-красиви — беше отговорът.
Херцогинята отново се засмя. Зъбите й блеснаха като бели семенца в ален плод.
Горе в стаята си Дориан Грей лежеше на канапето и всяка фибра на тялото му потръпваше от ужас. Животът изведнъж бе станал мъчително бреме за него. Трагичната смърт на нещастния гончия, застрелян в горичката като диво животно, сякаш бе предзнаменование за собствената му смърт. Едва не припадна, когато чу циничната шега на лорд Хенри.
В пет часа той позвъни на слугата и нареди да приготви багажа му за вечерния влак за Лондон и да поръча двуколката да бъде пред вратата в осем н половина. Бе решил твърдо да не прекарва повече нито една нощ в Селби. Това беше злокобно място. Смъртта се разхождаше тук посред бял ден. Горската трева бе изпръскана с кръв.
После написа една бележка на лорд Хенри, в която му съобщаваше, че заминава за града, за да се посъветва с лекар, и го молеше да забавлява гостите му в негово отсъствие. Когато слагаше записката в плика, на вратата се почука и прислужникът му извести, че горският пазач желае да го види. Дориан се намръщи и прехапа устни.
— Поканете го — промърмори той след моментно колебание.
Когато човекът влезе, Дориан извади чековата си книжка от едно чекмедже и я разтвори пред себе си.
— Сигурно идвате по повод тазсутрешната нещастна случка, Торнтън — каза той и взе перото.
— Да, сър — отвърна пазачът.
— Беше ли женен нещастникът? Имаше ли близки, които да издържа? — попита той, като си придаваше отегчен вид. — Ако е така, аз не бих искал да ги оставям в нужда и ще им изпратя сума, каквато вие сметнете за необходимо.
— Но вие не знаем кой е той, сър. Тъкмо затова си позволих волността да дойда при вас.
— Не, знаете кой е той ли? — попита Дориан разсеяно. — Какво искате да кажете? Не беше ли от вашите хора?
— Не, сър. Никога не съм го виждал преди това. Прилича на моряк, сър.
Перото падна от ръката на Дориан и сърцето му сякаш внезапно спря да бие.
— Моряк ли? — извика той. — Моряк ли казахте?
— Да, сър. Изглежда, че е бил моряк. Двете му ръце са татуирани, пък и други такива неща…
— Намерихте ли нещо в него? — попита Дориан, като се наведе напред и погледна човека с изплашени очи. — Нещо, от което може да се научи името му?
— Малко пари, сър, съвсем малко и един револвер барабанлия, но за името му нямаше никакви указания. Почтен на вид човек, сър, но грубоват. Предполагаме, че е моряк.