Дориан скочи на крака. Безумна надежда се събуди у него. Той бясно се вкопчи в нея.
— Къде е тялото? — извика той. — Бързо! Трябва да го видя незабавно!
— В една празна конюшня на фермата, сър. Хората не искат да прибират такова нещо в дома си. Казват, че един труп винаги носи нещастие.
— Във фермата! Вървете веднага там и ме чакайте. Кажете на някой от конярите да ми доведе кон. Или не, аз ще отида за коня. Това ще спести време.
След по-малко от четвърт час Дориан Грей бясно препускаше по дългата алея. Дърветата прелитаха край него в призрачна процесия, а сенките им се мятаха буйно на пътя пред него. В един миг кобилата внезапно свърна към една порта с бели стълбове и едва не го хвърли от гърба си. Дориан я шибна по шията с малкия си камшик. Тя се понесе в тъмнината като стрела. Изпод копитата й изхвърчаха камъчета.
Най-сетне стигна фермата. Двама мъже се мотаеха из двора. Той скочи от седлото и хвърли поводите на единия от тях. В най-отдалечената конюшня блещукаше светлина. Нещо сякаш му подсказа, че тъкмо там е тялото. Отиде бързо до вратата и хвана резето.
Поколеба се за миг. Чувстваше, че се намира пред прага на откритие, което или ще внесе спокойствие в живота му, или ще го погуби. Отвори вратата и влезе.
В дъното, върху куп празни чували, лежеше мъртвото тяло на човек, облечен в груба риза и сини панталони. Лицето му бе покрито с пъстра кърпа. Дебела свещ, поставена в бутилка, гореше с пращене до него.
Дориан Грей потръпна. Нямаше сили да отдръпне сам кърпата и повика един от работниците.
— Махнете това нещо от лицето. Искам да го видя — нареди той и за опора се вкопчи в касата на вратата.
Когато работникът махна кърпата, Дориан пристъпи напред. Радостен вик се изтръгна от устата му. Убитият в горичката човек беше Джеймз Вейн.
Дориан остана няколко минути, загледан в мъртвото тяло. Когато се връщаше към къщи, очите му бяха пълни със сълзи, защото знаеше, че вече е в безопасност.
ГЛАВА XIX
— Глупаво е да ми говориш, че искаш да станеш по-добър — каза лорд Хенри, като топеше белите си пръсти в една медна купичка, пълна с розова вода. — Та ти си съвършен. Моля те, не се променяй!
Дориан поклати глава.
— Не, Хари, аз натрупах твърде много прегрешения в своя живот. Стигат ми толкова. От вчера започнах вече добрите си дела.
— Къде беше вчера?
— На село. Хари. Отседнах в една малка странноприемница. Съвсем сам.
— Мило мое момче — рече лорд Хенри с усмивка, — на село всеки може да бъде добродетелен. Там няма изкушения. Именно затова хората, които живеят извън града, са толкова нецивилизовани. Цивилизацията е нещо, което не се постига лесно. Има само два пътя към нея. Единият е културата, а другият — покварата. Селските жители нямат възможност да тръгнат нито по единия, нито по другия и затова изостават.
— Култура и поквара — повтори Дориан, — аз съм вкусил и от едното, и от другото. Сега ми се струва страшно, че те могат да вървят ръка за ръка. Защото имам нов идеал, Хари. Ще се променя. И, струва ми се, че вече съм се променил.
— Още не си ми разказал какво добро дело си извършил. Или май каза, че са били повече от едно? — попита събеседникът му и изсипа в чинията си една малка червена пирамидка с очистени от дръжките ягоди и с една решетеста лъжица във формата на мида ги посипа със захар.
— Ще ти кажа, Хари. Тази история не мога да споделя с никой друг. Пощадих едно момиче. Това звучи суетно, но ти разбираш какво искам да кажа. То беше много красиво и поразително напомняше на Сибил Вейн. Мисля, че отначало тъкмо това ме привлече към него. Спомняш си Сибил, нали? Колко отдавна беше! Хети не е от нашата среда, разбира се. Тя е едно обикновено селско момиче. Но аз наистина я обичах. През целия прекрасен май на нашата любов отивах да я виждам два или три пъти в седмицата. Вчера се срещнахме в една малка овощна градина. Ябълковите цветове се сипеха по косите й, а тя се смееше. Трябваше да забегнем заедно днес на разсъмване. Реших да я оставя чиста като цвете — такава, каквато я срещнах.
— Мисля, че това неизпитвано досега чувство ти е доставило истинско удоволствие, Дориан — прекъсна го лорд Хенри. — Мога и сам да разкажа края на твоята идилия. Ти си й дал добър съвет и си разбил сърцето й. С това е започнало твоето преобразяване.
— Хари, ти си ужасен! Не бива да ми говориш такива неща. Сърцето на Хети не е разбито. Разбира се, тя плака и така нататък. Но не е опозорена. Ще остане да си живее като Пердита45 в своята градина сред джоджен и невен.
— И ще плаче за неверния Флоризел46 — каза лорд Хенри, като се засмя и се облегна назад в стола си. — Скъпи Дориан, чудно ми е, че изпадаш в такива момчешки настроения. Нима мислиш, че това момиче ще може вече да хареса човек от своята среда? Сигурно един ден ще я омъжат за някой груб каруцар или добродушен селянин. И това, че се е срещнала с теб и те е обичала, само ще я накара да презира мъжа си и ще я направи нещастна. От морална гледна точка не може да се каже, че има някаква особена полза от твоите добри дела. Даже за начало това е слабо. А и откъде знаеш дали Хети не плава сега като Офелия в някой озарен от звездите воденичен вир сред красиви водни лилии?