Завариха го в кабинета му - висок и като че ли леко нестабилен, той се бе облегнал с лакти на бюрото си, отрупано със стари каталози и монографии. Носеше сив костюм на бели райета и бледолилава вратовръзка, подарена му предната вечер от последната му любовница. Както обикновено, изглеждаше, сякаш има лек махмурлук - нещо, което съвсем целенасочено се опитваше да постигне. Бе вперил тъжни очи в телевизора.
- Предполагам, че сте чули новините?
Габриел кимна бавно. Двамата с Киара бяха изслушали първите репортажи по радиото, преминавайки с колата през западните лондонски предградия. Образите на екрана удивително съответстваха на представата, която си бе оформил Габриел от чутото: мъртви тела, покрити с найлон; окървавени оцелели; очевидци, ужасено скрили лица в дланите си. Винаги бе едно и също. И сигурно никога нямаше да се промени.
- Само преди седмица обядвах във „Фуке“ с един клиент - рече Ишърууд и прокара пръсти през дългите си прошарени коси. - Разделихме се точно на мястото, където се е взривил този маниак. Ами ако клиентът ми бе насрочил срещата за днес? Сигурно и аз щях...
Ишърууд не довърши мисълта си. Нормална реакция след такъв атентат, помисли си Габриел. Живите неизменно се опитват да открият някаква връзка с мъртвите, колкото и далечна да е тя.
- Атентаторът в Копенхаген е убил деца - продължи Ишърууд. - Бихте ли ми обяснили какво може да се постигне с избиването на невинни деца?
- Страх - отвърна Габриел. - Искат да всеят страх у нас.
- Но кога ще свърши това? - попита Ишърууд, поклащайки глава омерзено. - Кога, за бога, ще приключи тази лудост?
- Ти би трябвало по-добре да знаеш отговора на този въпрос, Джулиан - отбеляза Габриел, а после сниши глас и добави: - В края на краищата следиш тази война отблизо вече толкова време.
Ишърууд се усмихна меланхолично. Неговото типич-но английско име и английската му осанка прикриваха факта, че по произход всъщност не беше англичанин. По националност и по паспорт той бе британски гражданин, ала по рождение беше германец, по възпитание - французин, а по изповедание - евреин. Само шепа негови приятели знаеха, че Ишърууд живее в Лондон от 1942 г., след като е бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. А също и че неговият баща - известният парижки търговец на произведения на изкуството Самуел Исаковиц - е загинал в лагера на смъртта Собибор заедно с майка му. Въпреки че Ишърууд винаги ревниво бе пазил тайните на своето минало, историята за драматичното му избавление от окупираната от нацисти-те Европа бе достигнала до израелските разузнавателни служби.
Затова в средата на седемдесетте години на миналия век, по време на вълна от палестински терористични нападения срещу израелски цели в Европа, той беше привлечен като саян - доброволен сътрудник. Задачата на Ишърууд беше една-единствена: да подпомага изграждането и поддържането на оперативно прикритие на екзекутора Габриел Алон, който се представяше за реставратор на картини.
- Само не забравяй едно - каза Ишърууд, - че сега работиш за мен, а не за тях. Това не е твой проблем, приятелю. Вече не е. - Той насочи дистанционното към телевизора и картината, отразяваща хаоса в Париж и Копенхаген, изчезна от екрана, поне за момента. - Да погледаме нещо по-приятно, а?
Ограниченото пространство в галерията бе принудило Ишърууд да устрои своето владение вертикално. На приземния етаж бяха складовете, на втория - офисът, а на третия бе разположена великолепната изложбена зала, уредена по модел на прочутата парижка галерия на Пол Розенберг, където Джулиан бе прекарал много вълнуващи часове като малък.