Поглеждам часовника си. Точно навреме. Часът е вече два.
Пред очите ми се разиграва рядко красиво зрелище. Какъв Олби, Алби или Елби! Хиената с абсолютното каре в ръце, пропасува гадината, бай Петко има трици и бяга. Аз отварям, макар че няма да играя, моя ортак утроява.
— Още по три! — казва Хиената. Аранжирали сме го като народна песен.
Разглеждам го и се опитвам да запомня картинката, дано и друг път, когато няма да знам картите му, има същото състояние. Никой не може да познае какво държи този тип, толкова е равен.
— Двеста и седемдесет! — повдига тихичко и някак въпросително моя ортак. Очилата му блестят предизвикателно. Той е много любезен.
— Внасяй! — изсумтява Хиената, дъвчейки фъстъци и мята подозрителни погледи към ортака.
Този отдясно отброява елегантно парите и ги поставя на пода. Хиената вади от джобовете си банкнота по банкнота. Хвърля върху купчината. Целият под е точно петстотин и шестдесет лева.
Сега моят ортак провежда любимата си игра:
— Карти?
— Серви! — отвръща Хиената и продължава да лапа солени фъстъци.
„Ох, как ще се задавиш!“ — готов съм да извикам аз и да му плюя в карето.
Този отдясно се облакътява съвсем близо до противника и дълго го съзерцава. Оня невъзмутимо дъвче фъстъците.
— Преди да съм теглил карти, ти предлагам да делим! — казва моят ортак.
Приели сме, че когато в играта останат само двама души, могат по взаимно съгласие да си разделят онова, което се намира на пода и да се откажат от битката. Това си е наше правило.
— Гледай си картите! — отвръща безсърдечно Хиената.
— Виж на какво ти предлагам! — Моят ортак с чудесно движение сваля картите. Той има флеш от купи с тираж за кент флеш. Седмица, деветка, десетка, вале и дама. Това е възхитителен, чуден ход!
Одеве, преди играта, ми беше казал: „Ще използуваме номера, с който в Африка ловят маймуните, нали знаеш вица? Взимат една кратуна, пробиват й дупка, колкото да влезе маймунска ръка и вътре поставят маймунско лакомство. Връзват кратуната здраво за някое дърво. Маймуната идва, подушва лакомството и веднага пъхва ръката си вътре и го сграбчва. Но свитата в юмрук ръка не може да излезе от кратуната, маймуната дърпа и не се сеща да пусне лакомството, за да си измъкне ръката. Това ще бъде нашият принцип!“
И ето Хиената е стиснал лакомството от петстотин и шестдесет лева и не иска да го пусне.
— Гледай си картите! — повтаря той, като поглежда безочливо флеша. Човекът си има каре аса, откъде-накъде ще се отказва от толкова пари. Най-малко той! Стиска маймуната, стиска, но ловецът вече приближава и жива ще си я хване. За гушката, за гушката!
— Още веднъж ти предлагам! — Тоя отдясно продължава да се усмихва. Най-коварната усмивка в света, флирт на котка с мишка. Боже господи, защо аз нямам такава усмивка! Навярно дяволите при първото си посещение в гробищата се усмихват така.
— Не бави играта! — Хиената довършва фъстъците.
— Добре — казва моят ортак, — да не съжаляваш. — Той е видимо разтревожен и прави най-великия фокус, казва: — Една карта!
Хиената гледа сащисан как Този отдясно разваля флеша си, без да му мигне окото, тегли една карта и не я поглежда. За какво му е да я поглежда, когато и двамата знаем коя е.
— Сто лева нови! — Това е точно в стила на стиснатия мръсник.
Всеки друг с каре аса би потърсил голяма печалба, но тоя тип играе строго пресметнато. Само че този път сметката му е без кръчмаря.
— Плюс пода! — казва категорично моят ортак, без да погледне взетата карта. Ето това е възхитителното, живописното, великото у него, разбира се, ако не играехме с подменена колода. Лицето му преживява лъжливото вълнение като истинско, ябълката трепере на гърлото му, очите му блестят и само аз знам какво има зад този блясък. Вероятността да дойде осмица купа или поп купа, с които ще стане кент флеш, е безумно нищожна.
Хиената дори не трепва. Стои няколко секунди малко настръхнал и казва решително:
— Не!
Сети се маймунката и пусна лакомството. Гледам как вади пет двайсетлевови банкноти и ги хвърля на пода.
— Глупак! — вика бай Петко, като вижда картите му. — Как можа да не платиш! Това са каре аса!
— Знам — отвръща Хиената.
Моят ортак блажено прибира парите в купчината под лявата си ръка.
— Даньо — казва той на Хиената, — ти си голям играч! Сега, като ходих на екскурзия до Рим, отидох пред църквата „Свети Петър и Павел“, клекнах там на площада и само едно-единствено нещо съм повтарял: „Свети Петре, свети Павле, нищо друго не ви искам, нищо не желая, само, моля ви се, научете ме да играя като Даньо Хиената! Моля ви се, нищо друго не искам!“