Единствен Пецо не одобряваше моята литературна дейност, идваше при мене, сядаше на бюрото и ме молеше:
— Престани! Засрами се! Аз знам, че това са лоши шеги, че ти не си такъв!
— Какъв съм? — питах аз. — Антиобществен, антиморален, антинароден, античовек!
— Не — казваше горкият Пецо, — ти си просто един нещастник, който не може да скрие двойствеността си и в когото винаги има две взаимоизключващи се решения!
— Но обществото ме използува! Аз върша полезна работа! И моята двойственост, все едно коя, е обществено полезен факт! — извиках му аз.
— Молят ти се — каза ми той, — поне пред мене бъди такъв, какъвто знам, че си!
Той ме трогна. Значи, според него аз съм нещо по-друго от онова, за което моят шеф и Този отдясно ме смятат. Любопитно.
— Обещай ми — каза той, — че повече няма да напишеш нито ред и няма да играеш покер!
— Че какво общо има моят покер с моята журналистика! — пародирах аз.
— Общото е това — отвърна сладкият, почтен Пецо, — че ти играеш покер като журналист и пишеш очерци като покерджия!
— А защо да няма и такива като мене! Защо да няма! Защо аз да не бъда едно миризливичко цветенце, което да пълни Розовата долина с нежна смрад! Щом като съм само аз, няма и да се почувствува, никак даже!
— Виждам — каза той накрая на тоя неприятен разговор — ще ти хвърля такъв бой, че съвсем ще се вмиришеш!
Така си е. Като нищо можеше да ме натупа, защото беше як за петима. Но той ме обичаше горкият, обичаше ме и знам ли защо… сигурно от любов към нещастните, печели точки за рая…
Играта продължава. Моят ортак се завръща. Хиената ехидно го наблюдава. Иска му се на глупака да се пошегува, но сигурно не знае как да се изрази.
— Много отрано те присви шкембето! — казва му той.
— По-добре сега да ме присвие, отколкото след играта! — отвръща ортакът със загадъчна усмивка.
Това му е изразът, когато иска да плаши. Гледаш очиларката му с очиларка и чувствуваш как нямаш опора и от всички посоки нещо може да ти се случи.
Хиената няма тая чувствителност. Аз съм сигурен, че в неговото въображение освен банкноти и портфейли нищо друго не се появява.
Моят ортак сяда. Бай Петко мълчаливо раздава картите. Сега до края остава само една-единствена стъпка. Когато картите дойдат за даване в Този отдясно, той ще извърши смяната. В игра пак ще влезе колодата, която преди малко незабелязано измъкнахме. Ще се сблъскат два кентфлеша. Сервираният кентфлеш ще бъде в Хиената, а аз ще направя кентфлеша с две карти. Разбира се, по-голям от неговия. Такава дързост никой не би си позволил, но все едно, това може да се случи в милион раздавания веднъж. И защо да не се случи тази вечер! Пък и какво ще докаже Хиената? Веднага след раздаването на картите моят ортак ще отиде и ще хвърли втората колода в клозета. Ако речем да се самообискираме, всичко да е наред. Сега отгатвам защо той е поканил бай Петко. Пред този почтен човек ние няма да се излагаме я!
Всичко е наред. И отгоре на това Хиената най-после произнася отдавна чаканата дума:
— Вода!
Значи, фъстъците не са отишли на вятъра. Този глупак ще трябва да поеме чашата и да я отправи към устата си, т.е. за част от секундата вниманието му ще бъде другаде. За способностите на ортака това е предостатъчно.
Лицето му е почти вкаменено, той поема картите, които бай Петко му дава, и отваря. За миг се увличам да следа психологическата подготовка, която моят ортак извършва. Целият става само мозък. Оттук нататък всяко негово действие, всяко движение, всяка гримаса ще бъде подчинени на строго определена цел. Той достига границите на съвършенството си като играч — високо усъвършенствувана кибернетична машина за игра на покер плюс страст. Толкова добре познавам това негово навеждане над масата, характерното му изгърбване. Той се държи като пълен и безспорен господар на положението. В сравнение с него бай Петко си остава един случайно попаднал тук нещастник, аз — психически разстроен глупак, а Хиената — дребен хищник.
Помня първите уроци, когато започнахме да играем заедно, но не бяхме ортаци. Порази ме, че нищо случайно няма в неговата игра. Това бяха блестящи психологически анализи. В първите минути той разчиташе характера на непознатите играчи, двайсет минути по-късно можеше да им напише биографиите. Оттук нагласяваше цялата си игра. Подлъгваше романтиците с ефектни, почти сантиментални трикове, с благородни жестове, за да не разберат кога им се опразват портфейлите. На стиснатите и твърди играчи нанасяше жестоки удари в първите пет минути и след това те отваряха играта си, а той прибираше, прибираше…