— Разбира се — казах и започнах да самохвалнича, — извих им вратовете на тия мръсници, смъкнах им всичко от джобовете и даже и праха им изтупах да ме запомнят!
Много обичам да се хваля. И знам един милион трикове, за да се хваля, без да засягам самолюбието на другите.
— Защо? — попита тя.
— Как защо! Така! — недоумявах аз. — Това е игра!
— Игра! — повтори тя замислена. — Струва ми се, че за тебе това не е само игра!
— Разбира се! — извиках аз по обичая си. — За мен това е животът!
Тя ме погледна кротко, после каза:
— Моля ти се, махни от масата тия пари. Не искам да ги виждам. Просто не мога да повярвам, че ти правиш всичко това в края на краищата за пари!
— А какво? Да губя ли?
— Може би е по-добре да губиш! — И сега тя ме удиви. — Защо всички толкова много се страхуват да губят?
Честна дума, пратиха ме по дяволите. Погледнах парите и започнах бавно да ги прибирам. Би трябвало да ги изгоря. Защо не го направих, не знам. Помислих си, че повече едва ли ще играя на карти и изобщо каквато и да е игра. Но на другия ден, когато моят ортак звънна по телефона, аз бях на линия…
Що се отнася до парите, те ме интересуват дотолкова, доколкото с тях може да се играе на покер. Никога не съм бил сребролюбец, никога не съм скътвал банкнота по банкнота, за да си купя автомобилче, апартаментче, виличка или бог знае какво. И естествено, когато нямам никакви пари, ми е кисело. Освен за покер те служат и за купуване на хляб и за возене в трамвая.
Наистина бай Петко спечели и донякъде изби загубата си. Моят ортак ме поглежда втренчено и казва:
— Бъркай картите! — Става и отива да донесе от кухнята вода на Хиената.
Това е сигналът. Сега ще бъде направена смяната и започва играта на пачки.
Аз съм неспокоен. Ръцете ми треперят, чувствувам как ми пролазват студени, неприятни тръпки и езикът ми е изсъхнал, лепне.
Бъркам непрекъснато. Изучил съм се и правя факирско разбъркване на картите. При мен не може да има никакво съмнение в разбъркването. Въпреки това Хиената бди. Той е навел разплутото си лице, присвил е тия никакви рижави вежди и дебне.
— Много ги бъркаш! — забелязва бай Петко.
— Да се нареди нещо! — отвръщам аз. Когато желаеш някой да не ти повярва нещо, кажи му направо истината.
— Сега — казва бай Петко замечтано — да ви се падне на вас по едно каре, а аз да направя нисък кент флеш. Ще ми върнете парите, дето цяла година сте ми ги взели!
— А ти това ли искаш? — хиля се аз, а нервите ми ме друсат неспасяемо. Голям пожар ще стане!
Моят ортак се връща с водата и я поставя пред Хиената. Аз разбърквам за последен път картите, сека и ги тупам пред Този отдясно. Той заема мястото си, изважда носната кърпа, за да си избърше ръцете от водата, Хиената посяга към чашата, а моят ортак прибира кърпата си. Сега вече успях да видя как стана смяната. Той извади с лявата си ръка колодата заедно с кърпата, избърса си ръцете с нея, в момента, когато Хиената поднесе чашата към устата си, той взе с дясната ръка картите, които бяха за раздаване, преспокойно ги сложи в кърпата, като освободи другата колода и напъха кърпата и сменените карти в джоба си. Хиената допи водата. Бай Петко зорко гледаше. Разбира се, не видя нищо.
— Сечени ли са? — пита ме Този отдясно.
— Да! — отвръщам.
Започваме! Започваме! Бог на помощ!… Първа карта… втора карта…
Изведнъж ме обзема страх. Не напрежение, не безпокойство, а див, непреодолим страх, почвам да треперя. Към мене приближава смъртоносна заплаха, аз нямам къде да се дяна, моето наказание е неизбежно. В главата ми няма никаква мисъл, волята ми е разхлабена докрай и не съм способен да се владея. Това е същият оня страх, който ме преследва отдавна, отдавна, от юношеските ми години, всевластен безпричинен страх. Някой броди в тъмното, някой приближава към леглото, нечия студена ръка докосва челото ми, аз виждам светещи страшни очи и раззината беззъба уста и почти чувам ужасен бабешки кикот, и нещо друго приближава към гърлото ми, плъзва змийската студенина по гърдите ми… и припадам.
Аз съм най-страхливия човек на света. Толкова ме е страх, че преди да си легна, надничам в гардероба, завирам се под кревата, проверявам вратите дали са заключени и цял треперя. А в един миг на пълна безпомощност и голота сам започвам да вия и съм готов да се хвърля в краката на всеки спасител и бог.
Най-ужасно се боя от смъртта. При мисълта, че все някога ми предстои да престана да съществувам, аз се разболявам, всичко пред мен се обезсмисля и не съм в състояние да върша каквото и да е. Затова не мога да понасям болни, мъртви, ковчези и прочие. Те направо ме отвращават, както ме отвращава бъдещият ми собствен труп. Аз още сега чувствувам студенината на тази гадост и ми се ще да се самозапаля.