Поглеждам безпомощно моите карти. Само до поп.
Грешка! Не! Този отдясно се усмихва нежно. Ясно, двамата с Хиената са играли през цялото време комбина срещу мен!
— Момчета, оставете тая игра! — Нали се шегувате! — фъфле бай Петко.
Мълчат.
Хиената спокойно започва да прибира парите. Взима най-напред по-едрите.
За миг не се хвърлям срещу двамата, не закрещявам: „Подлеци! Подлеци!“
Нищо. Единственото, което ми остава, е да симулирам мъжественост.
Свят ми се вие, но се надигам, отварям пипнешком вратата и тръгвам по стълбите надолу.
От съседния апартамент някой пуска водата в клозета. Като че стъпвам в шуртящата вода.
Пред очите ми играят елегантни купи, прегърнати с кари. Знам, че поне два часа ще виждам само карти. Така е след всяка нощна игра.
„Е — казвам си, както друг път. — Сто очерка!“
Улиците са все още тъмни. Днес е неделя. След малко ще тръгнат ранобудните екскурзианти.
— Сто очерка! — повтарям аз с някакво крайно безумие. — Или нито един!
Какво се е случило? Нищо! Нищо! Играта е нищо! Аз съм нищото на нищото! Всичко е нищо!
Искам само да бъда при жена си. Ето, аз си я представям, тя пак ще надигне глава и ще ме посрещне и преди да ме е видяла, ще попита:
— Ти ли си?
— Аз съм! — ще отвърна силно. — Аз съм! Аз съм! Не се плаши!
И ще приближа към нея и ще й разкажа всичко… започвам… с кое по-напред… може би това ще бъде първият ми очерк, единственият нехоноруваният, непроиграният…
А ако я няма? Ако и нея съм загубил в тази нощ или в друга нощ, или в бъдещата нощ?
Веднага виждам празната стая, никакво писмо, никаква следа… може би наистина…
Тичам. Тичам.
Всичко е крачка след крачка, разстоянието става все по-малко и там наблизо ме чака последното, най-последното…