Очеркът за Драга беше моето начало. Според Пецо — моят край. Освобождавах се от наивните си задръжки и излязох на голямо, просторно поле, чийто хоризонт не се вижда. А просторът е нещо, което ме предизвиква. Но истина си е, че се страхувах. Дали от бога, дали от някакво съдбовно наказание, да не би щъркел отмъстително да ми пусне змия в леглото или нещо друго. В атмосферата около мене бродеше скрита заплаха и ми шепнеше: „Ах, как ще ти го върна! Ах, как ще ти го върна!…“ Сега си мисля, че това ще да е било помията на моята съвест, останала от времето на боянските ливади.
Страхувах се. А преди да видя напечатания очерк за Драга, ми се струваше, че веднага ще последва второто пришествие, земята ще се продъни, ще ме погълне най-горещата лава, за да не остане и помен от мене. Сигурно съм предчувствувал, че започва моята голяма игра, а аз умирам да играя, да играя…
Така се вълнувам и сега. Замисълът на Този отдясно е гениален. Той е много по-способен от Шефа и аз ужасно искам да приличам на него. Боя се дали ще бъда достоен да осъществя тази велика операция. Ох, и как! Той и не подозира на какво съм способен, както и Шефа не подозираше какво ще му даде моята привързаност… Ще има невиждан театър. Тая мръсна Хиена ще превърнем в мокра кокошка, а после с два пръста ще я оскубем до перце. До перце!
Първото раздаване печели Генадиев. Той има дребна тройка срещу кента и два аласа, нищо и половина, взима към двайсет лева. Започваме. Как обичам тая тишина, безшумното движение на ръцете, ловджийското дебнене на погледите, ония мълниеносни скокове и после категоричното и нечовешко:
— Отварям!
— Да!
— Тройно!
— Да!
— Карти?
Най-хубавото време в играта на покер е началото. Би могло да се каже, покерджийско начало, защото не прилича на никакви други начала. Трябва най-после да се успокоя. Тази вечер няма да загубя, напротив, печалбата ми е сигурна. И каква печалба!
Все ми се струва, че нещо непредвидено ще се случи, че някакъв внезапен ход ще промени всичко и ще прати по дяволите нашите планове и моите надежди.
Интересно. Забелязал съм, че когато ясно си представям края на нещо или отговора на някакъв важен въпрос, действителният край никога не е същият. Тази разлика е развила у мене почти фаталистично чувство. Ето, за миг си представих камарата с пари пред мене, как посягам с двете си ръце, за да я прибера, как пъхам парите в джобовете си под благосклонния поглед на Този отдясно, как Хиената, блед и вцепенен, се улавя за главата, устните му треперят, той ще полудее, това са шест хиляди лева…
Страх ме е. Представях си го, значи, няма да стане точно така. А как? Поглеждам Този отдясно. Той раздава картите с характерното красиво движение на китките, като че играе пинг-понг. И той ме поглежда. От него лъха най-голямата сигурност, която един човек може да излъчва, самият той не е толкова човек, колкото концентрат от сигурност.
— Блинд! — казва Хиената и ме връща към играта.
О-хо! Щом толкова рано е решил да изостря, значи е с ясни намерения. Хвана се на въдицата, хитрецът! Ако бях на мястото на Генадиев, щях да удвоя, но явно тази вечер той няма подобни желания, нито подозира на какъв спектакъл ще бъде зрител.
— Ще разплискаш млякото! — казва той добродушно на Хиената.
Онзи само сумти. Характерен негов маниер, когато иска да симулира непоколебимост. С тоя номер да плаши гаргите. Дори да изтрещи зад гърба ми едно „тройно!“, пулсът на сърцето ми не ще се увеличи, както в началото. Тогава аз играех поетично (това е израз на Този отдясно), което означава, че в играта ми нямаше никаква логика, никаква сметка и разбира се, губех здравата.
„Приятно е да се играе красиво, но съгласи се, че е по-приятно да се печели“ — беше ми казал моят покерджийски учител.
Генадиев влиза на блинда и пропасува, ясно, стои в засада. Аз се дръпвам с тройка в ръцете. Всеки ахмак ще се набута в играта, та как може! Този отдясно излиза. Останал сам срещу Генадиев, Хиената заиграва пода, онзи утроява и аз умирам от удоволствие — ще си счупи краката от бягане. Всичко върви великолепно, много е нужно към три часа и половина този мръсник да загуби поне стотина лева, тогава той става непредпазлив.
Бай Петко, т.е. Генадиев, прибира и тези пари. Той е най-възрастният в карето и единственият, който е доста под нашата класа. Безкрайно добър и почтен човек, радва се на всяка печалба и после ни води в ресторантите да черпи. Плаща сметки, които са двойни на печалбата. Да не говорим за загубите му. Днес аз запитах Този отдясно защо кани като четвърти безобидния бай Петко. А той ми отговори: