Вън от покера той престава да живее, изпада в животинска летаргия и нищо не му е интересно. Картите го съживяват. Като някакво лабораторно произведено човече, поръчано и отгледано само за да играе карти. Неговата едностранчивост едновременно ме ужасява и възхищава. Нищо чудно, когато един ден бъде мъртъв и поставят до ковчега му карти, той да се привдигне и да каже грубо и нахално:
— Внасяй!
Хиената изисква „подът“ да бъде винаги чист, което значи всичко заиграно да се внесе незабавно. Не признава никакво „увисване“. Който си е свършил парите, да отиде да си вземе, а ако няма — много му здраве.
— Внасяй! — повтаря той и вече се знае кой прибира париците.
Нищо не ме е дразнело толкова, колкото просташката грубост на тоя тип. Не мога да понасям и присвиванията на очите му, толкова са противни.
Един приятел твърдеше, че всички хора имат хубави очи. Това ме накара да зяпам къде когото срещна и бях изненадан. Наистина, всички очи, които видях, имаха някакво свое очарование независимо от формите на лицето, своя отделна красота. Мъже и жени, старци и деца, всички имаха такива хубави, изразителни, пълни със смисъл, тайна и живот очи. Бях готов да пиша двойка на наблюдателността на световните писатели, които са измисляли разни грозни и безлични очи. Очевидно ги бъркаха с грозните и безлични състояния. Хиената беше единственото изключение. Или пък аз толкова силно го мразя, че не съм способен да видя нищо хубаво в него. Колкото и да го гледа човек, колкото и да чака да промени израза си, все това си е — избледняло от слънцето сиво перде, зад което се крие някакъв наемник и дебне.
Мразя го. Иска ми се да скоча и да го пребия, да му направя най-жестока мръсотия. Ах, каква фантазия имам за правене на мръсотии! Мога да бъда ръководител на обществена организация за услужване с мръсотии. Но всичко, което съм в състояние да измисля, е малко за Хиената. Ще ми се да го докарам до най-болезнено страдание, до психическа агония, да го виждам да се гърчи, животното му с животно. До ден днешен една кокошка не съм заклал, но на Хиената бих забил ножа, без да мигна…
И всъщност за какво ли го мразя? Защото е някакъв античовек? Не, никога не съм бил пазител на човечността, има си хора за тая работа. Защото е по-силен от мене? Глупости. Наистина му завиждам за интуицията и за здравата, печеливша игра, но това не е причина за омразата ми. По-рано не го мразех. Това започна, откакто направих ортаклъка с Този отдясно и той ми довери своята смъртна омраза към Хиената. Не ме е срам да призная, че го мразя заради моя ортак. Ето нещо много характерно за мене — когато застана на страната на някого, винаги се хвърлям най-ожесточено срещу противната страна. Ужасно обичам да доказвам на моите приятели, че техните врагове са двойно по-големи мои врагове. Точно като в оная идиотска пословица, която се опитват да припишат на цял народ — по турчин от султана и по католик от папата. Не зная какво точно се извършва в мене, но чувствувам непрекъсната нужда да засвидетелствувам приятелството си с мразене и правене на мръсотии. А когато Този отдясно ми предложи съюз и плана да смажем Хиената, бях във възторг. В дните, през които се срещахме, аз непрекъснато говорех против Хиената, разказвах несъществуващи негови номера, измислях подлости, които семплият му мозък никога не може да изобрети, изобщо създадох непоносима антихиенска атмосфера. Този отдясно се радваше на моята злоба и аз му бях признателен.
В подобно положение се намерих и в редакцията, когато Шефа ми каза, че не може да понася колегата Никифор. Пет минути по-късно престанах да поздравявам Никифор и вече имах десетина идеи каква каша да му забъркам. На другия ден изобщо не можех да го търпя и му дадох да разбере това. На обед в стола той седна на масата ми, а аз с отвращение се вдигнах и чувствувах, че наистина го мразя. Тогава започнах да се ровя във всичко, което прави той. И тук, разбира се, моята фантазия, ме изпревари. Тъй като Никифор беше посредствен журналист и не правеше нищо интересно, започнах да измислям и го надарих с такива злодейски планове, че когато ги съобщих на Шефа, шапката му хвръкна. За дълго време влизах в кабинета му с тайнствено лице и ние двамата надълго и на сериозно обсъждахме какви мерки да предприемем срещу Никифор, цели месеци се занимавахме с това, а аз непрекъснато изострях атмосферата. Шефа започна много сериозно да се безпокои. А в действителност тоя Никифор беше от категорията на тъпите непукисти, все едно му беше какво става около него и за него. Тъкмо с това си държане той потвърждаваше всички мои обвинения. Шефа вече го мразеше най-аргументирано, а аз го мразех с фанатизъм.