— Не особено — каза Бенц, потискайки някакво странно, нелепо угнетение.
— Ние всички сме тъжни — заяви шеговито Андерсон. — Малко преди да ви срещнем, фройлайн Петрашева се оплакваше, че ще се изправим в Х… един срещу друг напълно същите хора, със същите мисли, както в София.
— Аз едва ли ще внеса голямо оживление — скромно предупреди Бенц.
Андерсон се разсмя високо и сложи ръката си върху рамото му.
— Мислех ви по-мъчен — произнесе той. — Много се радвам, че се срещнахме.
Автомобилът наближи града. От едната страна на шосето се показаха светлините на бивачни огньове и походни готварници. Войниците, които Бенц срещна на отиване, се бяха разположили на лагер. Пушките им лъщяха, събрани на пирамиди.
— Виждал съм фронта, но не съм преживявал ужаса му — замислено произнесе Андерсон. — Вие също може би. Но не е ли някак срамно да се стои вечно в тила дори когато това е против волята ни? Жените ще ни презират скрито — дори тия, които инак биха били по-снизходителни към нас. И всеки безумен негодник с кръст на гърдите добива в очите им ореола на най-желан мъж.
Той се взираше в лагера, докато бивачните огньове оредяха и последните часови с натъкнати ножове останаха зад автомобила.
— Не чувствувате ли мрачното величие на войната? — отново заговори Андерсон. — Този денонощен кървав призрак, който разпилява милиони човешки същества из незнайни краища, блъска ги, изпълва ги с ужас, надежди или съмнения, унищожава ги или ги възражда за нов живот! … Срещи, които ни се струват невъзможни, страсти, които не бихме допуснали у себе си, постъпки, които не сме очаквали да извършим, намират място в този гигантски катаклизъм …
Светлините на гарата прекъснаха разсъжденията му. Той погледна светещия си ръчен часовник и помоли Бенц да спре автомобила. Тъй било най-добре. До идването на влака от юг оставали десет минути. И после с човека, когото очаквал, могли да вземат файтон.
— Вие ще го видите още тази вечер може би — обясни той. — Един маларичен артилерийски поручик. Не зная дали ще ви хареса отначало … Един несретник, един саможивец — настръхнал, болен и вечно кисел … В краен случай можете да не му обръщате внимание.
Андерсон подаде ръката си:
— След два часа ще бъдем в клуба. Ако искате да се видим, чакайте ни в трапезарията.
И елегантната му фигура изчезна в широкия вход на гарата.
II
Часът минаваше девет, когато Бенц влезе в трапезарията на клуба. Тя бе шумна и осветена. Българските офицери разговаряха с гърмящи гласове и ядяха с вълчи апетит. Бенц седна на ъгловата маса в дъното на залата, където се хранеше обикновено, и заръча да му донесат вечерята.
Онова, което му се струваше необикновено, бе леката възбуда, с която влезе в трапезарията, като че тъжното спокойствие на живота му бе нарушено вече. Самата среща изглеждаше необикновена поради това, че ако Андерсон не я бе предложил, Бенц щеше да я желае в мисълта си. Начинът, по който Андерсон говореше за фройлайн Петрашева, бе оставил чувство на необяснима напрегнатост. Бенц искаше, без сам да знае защо, да я види повторно, като че това щеше да го освободи от тягостното любопитство, което бе създал разговорът с Андерсон в автомобила.
Ротмистър Петрашев и Андерсон не закъсняха да дойдат, последвани от един непознат германски офицер, вероятно човека, когото очакваха. Бенц се учуди на точността им. Веднага щом влязоха, те обхванаха с погледите си залата и като го видяха, тръгнаха към масата му с изглед на хора, които търсят именно него. Андерсон носеше същата униформа, а ротмистър Петрашев бе облякъл бяла лятна куртка, в която изглеждаше още по-мургав. Непознатият, който вървеше зад тях, привлече не само Бенцовото внимание, но и това на всички българи от залата. Преди всичко той бе в шинел и това обстоятелство изглеждаше комично в тъй топлата вечер. Самият шинел бе някак чрезмерно дълъг, тесен и оръфан. Непознатият имаше висока кокалеста фигура, с потъмняло лице и светещи зелени очи, на които дългият орлов нос придаваше хищен израз. Той изглеждаше около четиридесетгодишен, а може би и повече.
Андерсон го представи: поручик Хиршфогел. Новодошлият удари петите си и се поклони. Безкръвните му устни направиха движение, подобно на усмивка, която не можа да победи израза на сурова печал, лъхаща от цялата му личност. Още в първия миг Бенц почувствува известно разочарование. Не че този човек изглеждаше неприятен или лош. Но той му се стори твърде далеч от въодушевлението, с което му подаде ръката си, като че Бенцовото качество на съотечественик в това море от българи бе твърде незначително, за да го изпълни със същото чувство.