— Говоря за моралната признателност — каза генерал Д. с гладък и непроницаем глас. — Състоянието, в което се намирам като настойник, е твърде тежко… много тежко! … А също и неговото!
Той посочи с глава вратата, през която излезе ротмистър Петрашев.
— Помислете за ужаса ми, когато научих всичко това. Клетата, невинната Елена, жертва на един безсъвестен…
Бенцовите пагони му попречиха да завърши с думите „…германски офицер“. Но въпреки това Бенц си представи този „безсъвестен“ германски офицер: един летец, едно дете в униформа, на което ужасът на войната бе помрачил най-крехката младост. Виновен ли беше Райхерт? Жестоката съблазън на Елена не го ли бе накарала да забрави своята неопитност, изхабения мотор, повредената картечница? Бенц си представи тревясалия му и забравен от света гроб в някой македонски пущинак, далеч от отечеството, с дървен кръст, върху който признателни български пехотинци хвърлят от време на време няколко посърнали цветя.
— Това бе страшно за нас — продължаваше генерал Д., — за паметта на баща й, за семейните ни традиции, за средата, в която живеем. Но въпреки строгото си възпитание аз бях първият, който й простих. Та в що се състоеше грешката й, драги ми поручик Бенц? В това, че тя е умна, красива, възпитана, отзивчива към всяко страдание, неспособна да прогони с грубост един разпуснат младеж, който я преследваше навсякъде и когото тя търпеше от милост? Какво можеше да му противопостави срещу насилието? Не, тя не е виновна!… Нека всички жени, изпаднали в това положение са виновни колкото нея. като мен мислят освен брат й, освен поручик Андерсен, освен вие (уверен съм в това) и още един друг мъж, по-заинтересован от всички ни, защото в случая се поставя на изпитание гордостта му — гордостта на един австрийски благородник…
— Капитан фон Харсфелд! … — произнесе Бенц мрачно.
Същият! — продължи генерал Д. тържествено. — Той капитан Харсфелд е аристократ. Той стои над условностите и дребнавата ревност. Това е допустимо, като вземем пред вид изключителния характер на чувствата му. Вие познавате също тъй и чувствата на Елена към него, към този необикновен човек, под интелектуалното въздействие на когото тя се оформи като жена, за да стане това, което е днес. Най-малко слушали сте за тия чувства, нали?
— Слушал съм — каза Бенц условно, — много малко всъщност.
Генерал Д. го погледна изпитателно с лукавите си очи.
— Не сте ли се интересували? — попита той недоверчиво.
— Не — отговори Бенц сухо.
— Разбирам — каза генералът. — Вие сте човек на отвлечения идеализъм, ако мога да употребя израза на поручик Андерсен за вас. Колко възвишена професия е нашата! …
— Аз не стоя тъй високо, господин генерал — каза Бенц скромно.
— Знам, знам! — пресече генерал Д. с ласкаещ глас. — Вие сте много скромен, но поручик Андерсен ми говори дълго за вас. И повтарям още веднъж, аз ви ценя извънредно много като човек и лекар… Елена също тъй. Чудно ми е обаче защо не ви е говорила за чувствата си към човека, когото обича… Тя го обожава! Тя би трябвало да го защити поне пред вас от подозрението, че този човек прави някакъв компромис с гордостта си. Никак ли не ви е говорила за него? Предполагам да сте много близък вече с нея. Не се стеснявайте! Не намирам нищо неправилно в това. Тази близост би била твърде естествена — дори необходима за услугата, която се иска от вас.
Той разви цяла теория за приятелството между мъжа и жената, като дори си послужи с примери от живота и литературата. Бенц се удивляваше вътрешно на безспорната му начетеност, кристализирала в тъй жалки, светски форми. Генерал Д. завърши с думите:
— И тъй, поручик Бенц, вие сте добър приятел на племенницата ми, нали?
— В тоя смисъл, господин генерал, в който благоволявате да го считате за почтен.
— Благодаря ви много — каза той с възхитена усмивка. — В името на това аз ще отправя едно искане към вас.
Генерал Д. направи привидно колеблива, но всъщност тържествена пауза и клепките му замигаха бързо.
— Моля ви се, господин генерал — насърчи Бенц любезно.
Бенц знаеше вече откъде идеше опасността и можеше да даде сражение. Бе положителен в това, което щеше да чуе след малко. Разбра защо бе поканен от ротмистър Петрашев на тоя обед. Зад всяка любезност на тия хора се криеше по някой жесток удар. Бедното и нищожно съществуване на Бенц заплашваше сключването на един блестящ брак, бъдещото роднинство на тия богати и суетни хора с един дребен австрийски аристократ. Парите и титлата щяха да се съединят, както в романите.
— Аз бих желал — каза генерал Д. с кротък и съвършено непринуден глас — след благополучния край на всичко да се върнете в Германия.