Tui’i погледна Елена уплашено, съчувствено.
— Тук ли е брат ми? — попита тя бързо.
Слугата не отговори. Лицето му издаваше тревожно смущение. Докато той поемаше фуражката и шинела на Бенц, Елена повтори въпроса си. Лицето на слугата стана още по-смутено. Той потрепера леко. Мисълта му като че се бореше с необходимостта да каже или да прикрие нещо. Най-после той съвсем загуби самообладание и произнесе направо, със задавен глас:
— Госпожице Елена, брат ви е ранен от дезертьорите.
Следващия миг Елена политна в ръцете на Бенц. Докато последният я носеше по стълбите нагоре, една ясна и неумолима мисъл го изпълни с отчаяние: Елена нямаше да замине с него за Германия.
Тая нощ Бенц прекара у Петрашеви, повече зает да успокоява Елена, отколкото да мисли какво можеше да се случи по-нататък. Ротмистър Петрашев бе ранен доста тежко в гърдите и тая рана изкупваше живота му в тила. Бенц употреби големи усилия да убеди Елена, че раната не е опасна. Най-после тя повярва и се успокои. Когато влязоха в трапезарията да вечерят, Бенц забеляза ужасната съсипаност, която бе променила лицето й за два часа. Тя се опита да сложи в устата си няколко залъка, но не можа. От време на време посърналите й очи се спираха върху Бенц, като че се мъчеха да отгатнат мислите му. Бенц я гледаше по същия изпитателен начин. Най-после тя остави вилицата си и заплака неудържимо. Бенц я отведе веднага в стаята й.
— Трябва да ми простите! … — прошепна тя със задушен глас.
Бенц съзна горчиво колко много Елена обичаше брат си. Ротмистър Петрашев бе може би единственият мъж, когото тя щеше да обича винаги.
Бенц я притисна до себе си и й каза твърдо:
— Ще останете при него.
Късно след вечеря дойде Андерсон и разказа подробностите около раняването на ротмистър Петрашев. Същата вечер, в която Бенц пристигнал в Х…. двамата: получили заповед по телефона да се върнат в София.
Веднага щом дошли тук, научили новината за разбунтуваните войници, които арестували офицерите от Главната квартира. На другия ден при Владая се развило същинско сражение. Докато Бенц слушаше за подвижите на картечния взвод, командуван от ротмистър Петрашев, и на двете германски оръдия, направлявани от поручик Андерсон, телефонът звънеше непрекъснато. Разни високопоставени личности и дами от висшето общество се осведомяваха мило за състоянието на ранения. Бенц помисли неволно за хилядите други корави, никому неизвестни български офицери, които умираха със стиснати зъби в болниците на Македония, Сърбия и Румъния. Никой не питаше за тях. Защо Бенц не можеше да се трогне от съдбата на ротмистър Петрашев? Или по-точно, защо не бе в състояние да му съчувствува достатъчно? Бенц знаеше, че ротмистър Петрашев бе участвувал в Балканската война и имаше ордени за храброст. Знаеше, че в тоя момент раняването го спасяваше от мълчаливия упрек на фронтовите офицери, Знаеше, че ротмистър Петрашев не бе нито страхлив, нито подъл, нито мекушав. И все пак колко необяснимо нещо е понякога антипатията! Той живееше винаги в съзнанието на Бенц с разкошния си огненочервен мундир, с вежливата си усмивка, със скритата си ненавист към германците. Не презираше ли и Бенц, чието нищожно съществуване попречи на сестра му да стане госпожа фон Харсфелд?…
През тия октомврийски дни, тъжни и незабравими, Бенц живееше с убеждението, че Елена бе решила твърдо да стане негова жена. Великодушна жертва, която обстоятелствата й попречиха да направи. Но дори и да бе принесла тая жертва, Бенц съзнаваше смътно, че нищо не можеше да я задържи завинаги при него. Нейното сърце приличаше на феникс, който изгаря и се ражда наново от пепелта си.
Ако раняването на ротмистър Петрашев попречи неочаквано на Елена да замине с Бенц, от друга страна, то даваше на последния още една възможност да скъса безболезнено с нея. Тая възможност бе последната и Бенц я пропусна.
Елена трябваше да остане при брат си, Бенц съзнаваше това. Той не направи дори най-малкия намек пред нея да го последва.в Германия. Единственият изход, който оставаше, бе да замине сам с отстъпващите германски части. Никаква друга мисъл не минаваше още през главата му. Той бе потиснат, но спокоен, Казваше си уверено, че войната ще свърши скоро. Най-после, ако продължаваше дълго, Елена можеше да дойде в Германия през някоя от неутралните страни. Всичко това бяха мисли, които той споделяше с нея.