— И обвиняемата се пуща на свобода — допълни Хиршфогел.
— На свобода? — повтори тя с малко втвърден глас и се загледа неподвижно в средата на масата.
— Предполагам, че ще я имате — каза Хиршфогел.
— Знаете, че не мога да я имам — произнесе тя. с усмивка.
— Откъде мога да знам? — попита Хиршфогел.
Той не обичаше да оставя намеците й висящи.
Елена се приготви да каже нещо, но после размисли и намери, че е по-добре да мълчи.
Бенц мислено одобри поведението й.
Хиршфогел се усмихна с вид на човек, който не допуща, че в тоя момент може да се приказва за сериозни неща. Лицето на Андерсен обаче бе замръзнало в израз на безмерна печал. Още веднъж любовта на Елена минаваше покрай сърцето му с оскърбително равнодушие, И все пак не бе ли по-малко нещастен от Бенц?…
Андерсон живееше в една стара едноетажна къща близо до Военното министерство, която принадлежеше на Петрашеви и в която по-рано бе живял фон Харсфелд. Веднага след заминаването на Андерсон Елена настоя Бенц да се премести от хотела в тази къща. Бенц прие без колебание. Любовта е чувство, което винаги се стреми към удобство и спокойствие.
Самата къща се състоеше от четири — пет стаи, разположени около широк, тъмен коридор. Една от стаите бе наредена в турски стил: с дивани, възглавници, наргилета и мангал. Елена въведе Бенц в нея някак тържествено. Артистичният й вкус бе събрал в тая стая всичко, що можеше да насочи мисълта към леност и сладострастие. Диваните бяха покрити с малки, но извънредно стари и красиви килими, по които лежаха разхвърляни възглавници с копринена бродерия върху атлаз. В средата на стаята имаше ниска масичка от абаносово дърво със сребърни съдове. Всичко това бе много изящно, с голяма музейна и без съмнение парична стойност, но не въодушеви никак Бенц. Още щом влезе в стаята, тъжният ориганов дъх, с който бе пропит въздухът и, го накара да почувствува отвращение. Той помисли неволно за часовете, които Елена бе прекарвала тук с фон Харсфелд. Бенц не изрази никакво възхищение и това накара Елена да го погледне разочаровано. После, долавяйки изведнъж причината на неговата сдържаност, тя излезе от стаята мълчаливо.
Тоя ням инцидент не развали последните дни на любовта им. Неусетно Елена заразяваше Бенц с онова източно безделие, в което човек потъва с някакво сладостно самоунищожение на волята си. Бенц доби ориенталския навик да лежи като нея по цял ден и да пали цигарите една от друга. Защо нежната и мургава красота на това левантинско момиче излъчваше тъкмо сега меко и златисто сияние, което проникваше в Бенц с невидимо, ала по-дълбоко въздействие от бурните пламъци в Х…? Есента, ясното и синьо небе, смекченият блясък на слънцето, безкрайните колони на обезоръжени български полкове, които минаваха по улиците, идещи от фронта, мълчаливото отчаяние на един победен народ, чиято участ чакаше и Германия — всичко това заедно с всекидневното идване на Елена изпълваше Бенц с тъга и опиянение.
Понякога всред часовете, които прекарваше с нея, го завладяваше внезапно онова тайнствено безспокойство, което нахлува в душата ни дори в момента на най-пълно щастие и е като скрит предвестник на възможността да го загубим. Съзнателно, а може би и несъзнателно през тия последни дни любовта на Елена взимаше най-нежния си облик. И все пак, когато я изпращаше и оставаше сам, Бенц се чувствуваше напрегнат, тревожен, измъчен. Сънят бягаше от него, нощта се превръщаше в огромна и мрачна празнота, всред която долавяше неясно подземното бучене на недоверието и ревността.
Какво щеше да прави Елена след заминаването му?
Извън скритите и незнайни страсти, които заспиваха в душата й, имаше и други, чисто външни обстоятелства, които подхранваха съмненията му. Бенц знаеше, че веднага след германските в София пристигаха съглашенски войски. Светският живот, който Елена никога не бе преставала да обича, щеше да подеме водовъртежа си. Бенц си представяше близостта между френските офицери и Елена — близост, която непременно щеше да се създаде поради кръвта, която течеше в жилите й. А през това време той щеше да мисли за нея в някой полски лазарет всред задушната атмосфера на кръв и лекарства, и всеки лъжлив слух за мир щеше да разкъсва сърцето му.
Така през тия безсънни нощи Бенц се приближаваше неусетно до страшния час, в който трябваше да пожертвува онова, за което никога досега не бе допускал, че можеше да загуби.
Кога точно мина за пръв път през главата на Бенц ужасната мисъл да остане в България? Не е важно. Известни решения са резултат на бавни и неподозирани процеси в подсъзнанието. Когато ни завладеят и пристъпим към изпълнението им, виждаме изведнъж, че те са построени върху същата логика, с която работим съзнателно, изправяме се пред доводи, които ни учудват с яснотата си. Бенц обичаше Елена с непреодолимото и болезнено чувство, което тя бе разгаряла в него, заслепена от самоизмамата си, че по-късно можеше да прави жертви. Обичаше я с онова тъжно себеотрицание, за което бе почнал да мисли, че можеше да спаси любовта й, осъждайки душата му на гибел. Никаква сила не бе в състояние да го откъсне вече от нея. Никакво колебание не го спираше да се бори с цената на всички жертви за нея. Да остави Елена сама всред глутница от съглашенски офицери, за които веднага щеше да се превърне в огнище на страсти!… Да я остави на брат й, който бе по-лекомислен от нея! Да бъде далеч и да знае, че толкова други мъже я заобикаляха, ласкаеха, ухажваха! Да вижда всеки ден призраци в омразни униформи, които целуваха ръката й, палеха цигарите й, поглъщаха думите й!… Не, това бе непоносимо! Като се отдаваше на тия мъчителни мисли, Бенц се учудваше на обстоятелството, че те възникнаха у него тъкмо през дните, когато всяко действие на Елена доказваше любовта й. Но ревността, дори когато е безлична и неспособна да ожесточи, притежава интуицията да открива опасности, в които разумът се уверява по-късно.