Чарлс Дикенс
Посещение в Нюгейт1
„Силата на навика“ е чест израз в устата на всеки и не е за пренебрегване фактът, че тези, които най-много го казват за другите, несъзнателно се опират на единични примери за влиянието, което навиците и привичките упражняват върху съзнанието на хората, като се замислят твърде малко върху неща, с които се сблъскват всеки ден. Ако Бедлъм (Бедлъм — болница за психичноболни. Названието „Бедлъм“ (от Бетлехем Дрйъл Хоспитал) е станало нарицателно за лудница изобщо.) можеше да се пренася като двореца на Аладин и да бъде поставен на мястото, на което сега се намира Нюгейт, едва ли ще има един на всеки сто души, чийто път за работа минава по Нюгейт Стрийт или край Олд Бейли (Олд Бейли — централният криминален съд в Лондон.), който, като стигне до тази сграда, не би хвърлил бърз поглед към малките й прозорци с решетки и не би се замислил макар и за миг за положението на нещастниците, затворени в тъмните й килии. И все пак същите тези хора минават край мрачното лондонско убежище на порока и страданието всеки ден, всеки час, в непрестанен поток — жив и буен, напълно безразлични към онези, които са затворени вътре; не, те дори не знаят или пък, ако знаят, не обръщат внимание на това, че когато завиват край някой ъгьл на дебелата стена с безгрижен смях или весело подсвиркване, те се намират само на един ярд (Ярд — мярка за дължина, равна на 91,4 см.) от някое човешко същество, оковано и безпомощно, чиито часове са преброени, чийто последен лъч надежда го е напуснал завинаги и чийто жизнен път ще завърши скоро с жестока и позорна смърт. Допирът със смъртта дори и най-безобидната му форма е студен и страшен. Колко по-ужасно е, когото се замислиш за нея близо до умиращите — хора, които пращят от здраве и енергия, в зората на младостта или разцвета на живота, с мисли и усещания съзнателни и ясни като на всеки от нас — и въпреки това умиращи, безвъзвратно умиращи, с незаличимия отпечатък на смъртта върху тях, като че ли някаква смъртоносна болест е стопила телата им в сенки и вече е започнало разложението!
С такива и подобни мисли решихме преди няколко седмици да посетим Нюгейт — разбира се, като външно лице — и след като осъществихме намерението си, предлагаме на нашите читатели наблюденията си с надеждата — обоснована по-скоро от характера на обекта, отколкото от каквато и да било самонадеяна представа за описателните ни възможности, — че настоящият разказ няма да се окаже напълно безинтересен. Преди това желаем да съобщим, че нямаме за цел да отегчаваме читателя със статистически данни за затвора — такива могат да се намерят в изобилие в многобройните отчети на многото комисии и други също така важни организации. Ние не си водихме бележки, не си записвахме, не мерихме дворовете, не уточнихме до сантиметър размерите на нито една от килиите — не можем да дадем даже техния брой.
Видяхме затвора и затворниците и ще ви разкажем със свои думи за това, което видяхме и си помислихме.
Представихме документите на служителя, който след нашето почукване отвори вратата на комендантството и ни покани в „кабинета“ — малко помещение вдясно от входа, чиито прозорци гледаха към Олд Бейли; беше подредено като обикновена адвокатска или търговска кантора, съоръжено съответно с дървена преграда, една-две етажерки, бюро, два стола с двама чиновници на тях, с календар, плащ и няколко географски карти. Почакахме малко, докато извикат от затвора служителя, който трябваше да ни разведе — почтен на вид мъж на около петдесет и две-три години, с широкопола шапка и облечен целият в черно, който, ако не бяха ключовете, щеше да прилича много повече на чиновник, отколкото на тъмпичар. Бяхме разочаровани — дори нямаше високи ботуши. Като последвахме нашия водач през вратата срещу тази, през която бяхме влезли, пристигнахме в малка стая, мебелирана само с едно бюро, на което беше поставена книга за посетителите и една полица, на която имаше няколко разделения за вестници и отливки на главите на двамата известни убийци — Бишъп и Уилямс (Бишъп и Уилямс — известни убийци, екзекутирани в Лондон през 1831 г.), първият от които имаше такава форма на черепа и такава физиономия, че само това би дало достатъчно морално основание за незабавното му обесване даже и без допълнителни обвинения. След като излязохме и от това помещение през отсрещната врата, ние се намерихме в постройката до входа на Олд Бейли, едната стена на която е богато украсена с ценна сбирка от тежки железни окови, включително и тези, които е носил страшният Джек Шепърд (автентични), и тези, които са били удостоени от яките крайници на не по-малко известния Дик Търпин (Джек Шепърд… Дик Търпин — известни разбойници от XVIII век. За тях били написани немалко балади, а Дик Търпин даже станал герой в романа на Уилям Ейнсуърт (1805–1882) „Рукуд“.) (по всяка вероятност — копие). Тежка дъбова врата, обкована с желязо и гвоздеи от същия материал и отново охранявана от тъмничар, доколкото си спомняме, извежда към няколко стъпала вдясно, от които тръгва тесен и мрачен каменен коридор, успореден на сградата на Олд Бейли и водещ към различните дворове през множество остри чупки и сложни разклонения, също охранявани с тежки врати и решетки, самият вид на които е достатъчен, за да угаси и най-плахата надежда за бягство, която новодошлият е таил в себе си, а самият спомен за тях, в случай че човек отново попадне там, ще го затвори в объркан лабиринт.
1
Нюгейт — прочут лондонски затвор. До средата на XIX век пред него публично са обесвали осъдените. Бил е съборен през 1902 година.