Тук е необходимо да поясним, че сградите на затвора, или с други думи — различните отделения, образуват четириъгълник, чиито страни граничат с Олд Бейли, бившия Медицински колеж (сега съставляващ част от Нюгейт Маркит), Сградата за съдебни заседания и Нюгейт Стрийт. Обграденото пространство е разделено на няколко двора, покрити с плочи, където затворниците се разхождат и дишат чист въздух дотолкова, доколкото това е възможно на подобно място. Тези дворове, с изключение на определения за осъдените на смърт (който ще опишем по-подробно след малко), са успоредни на Нюгейт Стрийт и се простират съответно от Олд Бейли до Нюгейт Маркит. Женското отделение е в дясното крило на затвора, най-близо до Сградата за съдебни заседания. Тъй като пьрво бяхме въведени в тази част, ще приемем този ред и ще представим първо нея на нашите читатели.
След като завихме вляво по коридора, който описахме преди малко — няма да се спираме на вратите, защото, ако трябва да споменем всяка една, която отключваха, за да влезем, и след това отново заключваха, те ще се окажат повече от запетаите, — стигнахме до една, скована от дебели греди, през които се виждаше тесен коридор и двадесетина жени, които се разхождаха из него; повечето от тях, като усетиха присъствието на външни лица, се прибраха по килиите си. Единият ъгъл на това дворче беше обграден с решетки и представляваше нещо като желязна клетка, висока около пет фута и десет инча, с покрив отгоре, а отпред отделена с желязна преграда, през която затворничките разговаряха със своите близки. В единия край на тази неповторима по своя вид клетка стоеше бледа, мършава и немощна старица в парцалива дреха, която някога е била черна, и останки от стара сламена шапка с избеляла панделка в същия цвят и говореше развълнувано с едно младо момиче — разбира се, затворничка на около двадесет и две години. Човек не може да си представи по-бедно същество, нито пък създание с толкова изтерзани от крайни мъки и немотия душа и тяло като тази стара жена. Момичето беше хубаво и снажно, вятърът развяваше буйните му коси — то нямаше шапка, а на пищните му рамене беше наметната мъжка копринена кърпа. Старицата говореше с онзи приглушен глас, който недвусмислено издава душевната болка, и от време на време избухваше в неудържимо силен плач — най-ужасното нещо, което би могъл да чуе човек. Момичето беше напълно спокойно. Безнадеждно закоравяло, то покорно слушаше молбите на майка си и освен че я запита за някакъв Джем и жадно грабна няколкото монети, които нещастната жена му беше донесла, то не прояви по-голям интерес от този на най-безразличен наблюдател. А бог е свидетел, че там имаше много такива — това бяха затворничките в двора, които бяха слепи и глухи за това, което ставаше около тях. И защо трябваше да обръщат внимание? Те толкова бяха свикнали с подобни сцени в затвора и вън от него, че единственото нещо, което бяха в състояние да покажат, беше присмех или презрение към чувствата, които отдавна бяха забравили.
Малко по-нататък една мръсна жена със стара грозна шапка и ръце, омотани в голям червен шал, чиито разръфани краища висяха почти до ръба на омацаната й престилка, даваше някакви наставления на своята посетителка — очевидно нейна дъщеря. Момичето беше облечено леко и трепереше от студ. Те си казаха нещо за поздрав, когато жената приближи решетката, но в думите им нямаше ни капка надежда, жалост, разкаяние или обич. Майката даваше шепнешком наставленията си, а момичето слушаше с изпитото си от глад лице, на което беше изписана бдителна хитрост. Може би тя му разказваше как е намислила да се защити в съда; за миг по лицето на момичето премина зла усмивка на задоволство — не толкова поради вероятността за освобождението на майка му, колкото поради възможността тя „да се измъкне“ под носа на обвинителите си. Разговорът свърши бързо и със същото студено безразличие, с което се бяха срещнали, майката тръгна към вътрешната страна на двора, а момичето — към вратата, през която беше влязло.