Смърт влезе, краката му потракваха по пода на сцената. — ТРЕПЕРЕТЕ СЕГА, ВИЙ СМЪРТНИЙ! ЗАЩОТО АЗ СЪМ СМЪРТ, КОГОТО НИ…
Той се поколеба. Поколеба се за пръв път в историята на своето съществуване.
Въпреки че на Диска Смърт се разправя с милиони хора едновременно, в същото време всяка смърт е лична и интимна.
Хората рядко виждаха Смърт, освен онези, дето обладаваха окултни сили и естествено — клиентите му. Причината никой друг да не го вижда е, че човешкият мозък е достатъчно интелигентен и редактира тези гледки, които са прекалено ужасяващи, за да бъдат възприети. Проблемът в момента беше, че няколкостотин души очакваха да видят как Смърт излиза на сцената и следователно го виждаха.
Смърт бавно се извърна и срещна стотиците вперени погледи.
Дори и впримчен в хватката на истината, Томджон разпозна изпадналия в беда събрат-актьор и се пребори да раздвижи устни.
— „…когото ни катинар ще спре…“ — изсъска той през зъби, без да променя изражението си.
Смърт му се ухили истерично, връхлетян от пристъп на сценична треска.
— КАКВО? — прошепна той с глас, сякаш оловно чукче халоса наковалня.
— „… когото ни катинар ще спре, ни резе желязно….“ — окуражи го Томджон.
— …КОГОТО НИ КАТИНАР ЩЕ СПРЕ, НИ РЕЗЕ… ЪХ…- повтори Смърт отчаяно, вторачен в устните му.
— „…желязно…“
— ЖЕЛЯЗНО.
— Не, не мога да го сторя! — произнесе Уимслоу. — Ще ме видят! Долу от галерията някой наднича!
— Няма никой долу!
— Усещам погледа му!
— Жалък идиот! Аз ли трябва да го ръгам зарад тебе? Виж, кракът му стъпи на първото стъпало!
Лицето на Уимслоу се сгърчи от ужас и несигурност. Той отново отдръпна ръката си.
— Не!
От публиката се разнесе писък. Дукът се беше полуизправил от мястото си, напъхал в уста измъчените кокалчета на пръстите си. Втурна се напред сред сащисаните хора.
— Не! Не съм го извършил аз! Не беше тъй! Не можете да разправяте, че е било така! Вие не бяхте там! — Съзря вперените в него лица и замръзна. — Нито пък аз — изкикоти се. — По това време вече спях, знаете. Добре си спомням. По юргана имаше кръв, по пода имаше кръв, не можах да измия кръвта, но за тия неща не трябва да се приказва. Не мога да позволя дискусия по въпроси на националната сигурност. Всичко е просто сън, а щом се събудя утре, той ще бъде отново жив. А утре нищо няма да се е случило, защото утре не се е състояло. Утре ще можете да кажете, че аз не съм знаел. Утре няма да имам спомени за събитието. Какъв шум вдигна само, докато падаше! Достатъчен да разбуди и мъртвите… Кой би си помислил, че има толкова много кръв в себе си? … — Междувременно се беше покатерил на сцената и се хилеше щастливо на групичката актьори. — Надявам се, че това ви изясни ситуацията. Ха. Ха.
В последвалата тишина Томджон отвори уста да изрече нещо подходящо, нещо успокояващо и установи, че не може да каже нищо.
Но една друга личност пристъпи вътре в него, облада устните му и изрече с тях:
— Със собствения ми проклет кинжал, копеле! Зная, че беше ти! Видях те как смучеш палец на върха на стълбището! Още сега бих те убил, но ме спира мисълта, че ще трябва да прекарам следващата вечност в слушане на хленченето ти. Аз, Верънс, бивш крал на…
— Що за признания бяха това? — попита дукесата. Тя застана в центъра на сцената, а зад нея се струпаха половин дузина войници. — Това са само клевети — продължи тя. — Измяна! Декламации на безумни актьори.
— Аз бях скапаният крал на Ланкър! — изрева Томджон.
— В такъв случай си жертва и затова — заинтересувана страна — мило му обясни дукесата. — И не си в правото си да говориш от името на обвинението. В противоречие е с всички прецеденти.
Тялото на Томджон се извърна към Смърт.
— Ти беше на мястото. Видя всичко!
— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ БИХ БИЛ ДОПУСНАТ ЗА УМЕСТЕН СВИДЕТЕЛ.
— Следователно нямаш доказателство, а където няма доказателство, няма престъпление — обобщи дукесата. Тя придвижи напред войниците си. — Смятам да приключваме с твоя експеримент
— обърна се към съпруга си. — Струва ми се, че моят начин е по-добър.
Тя огледа сцената и съзря вещиците.
— Арестувайте ги — нареди.
— Не — произнесе Шутът, като пристъпи иззад кулисите.
— Какво рече?
— Аз видях всичко — простичко каза Шутът. — Аз бях в Голямата зала през онази нощ. Милорд, вие убихте краля.
— Не съм! — изпищя дукът. — Не си бил там! Не те видях там! Заповядвам ти да не си бил там!
— Преди не смееше да си признаеш — изсъска лейди Фелмет.
— Да, госпожо. Но трябва да го кажа сега.
Дукът неуверено фокусира погледа си върху него.
— Заклел си ми се във вярност, Шуте! — изсъска той.