Вътре в замъка Баба Вихронрав завърши словото си.
— Забрави за короната — напомни й Леля Ог.
— А, да, короната. Тя е, както виждате, на главата му. Скрили я бяхме сред останалите корони, когато актьорите отпътуваха, защото смятахме, че никой няма да се сети да я търси между тях. Вижте колко добре му стои.
Само Бабината удивителната мощ да убеждава накара хората да видят колко добре стои короната на Томджон. Единственият, който не беше убеден, беше самият Томджон. Той усещаше, че само ушите му я спират да не се превърне в огърлица.
— Представете си усещането, което е изпитал, когато я е поставил за пръв път — продължи Баба. — Предполагам, че я е почувствал като някакъв мистичен огън.
— В действителност се почувствах доста… — започна Томджон, но никой не му обърна внимание. Той вдигна рамене и се наведе към Хуел, който продължаваше усилено да дращи по листата. —
„Мистично“ синоним ли е на „неудобно“?
Джуджето го изгледа разфокусирано.
— Какво?
— Попитах, „мистично“ синоним ли е на „неудобно“?
— Ъ? О, не. Не, не бих казал.
— А какво значи тогава?
— Де да знам. Правоъгълно, струва ми се. — Погледът на Хуел се прехвърли обратно към драскулките му като привлечен от магнит. — Можеш ли да си спомниш какво казаха след многото „утре“-та? Не хванах следващия момент…
— И не беше необходимо да разправяш на всички, че съм бил… осиновен — продължи Томджон.
— Така си беше, нали разбираш — разсеяно отговори джуджето. — Най-хубаво е да бъдем честни за тия работи. А сега — той действително ли я ръгна или само я обвини?
— Не искам да бъда крал! — дрезгаво прошепна Томджон. — Всички казват, че съм се метнал на тате!
— Чудна работа е това, да си се метнал някому — продължи разсеяно джуджето. — Имам предвид, че ако аз се бях метнал на баща си, в момента щях да се намирам на стотици стъпки под земята и да копая камъни, докато…
Гласът му заглъхна. Той се загледа в перото си, сякаш внезапно откри нещо изключително интересно в него.
— Докато какво?
— Ъ?
— Ти дори не ме слушаш!
— Знаех си, че има нещо сбъркано в нея още докато я пишех, знаех си, че трябва да е точно наопаки… Какво? А, да. Стани крал. Добра работа е. Най-малкото напливът за поста явно е голям. Радвам се за тебе. Веднъж като станеш крал, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш.
Томджон обходи с поглед лицата на Ланкърските първенци, насядали край масата. Те имаха сведущите, пресметливи изражения на посетители на конски пазар. Преценяваха го. В душата му се промъкна хладното влажно усещане, че след като стане крал, той ще може да върши всичко, което пожелае. Стига това, което желае, да бъде крал.
— Можеш да си построиш собствен театър — предложи Хуел и погледът му светна. — С колкото си искаш повдигателни механизми и с великолепни костюми. Можеш да играеш всяка вечер в ново представление. Имам предвид — можеш да направиш тъй, че „Дискъ“ да прилича на барачка в сравнение с твоя театър.
— И кой ще идва да ме гледа? — въздъхна Томджон и потъна в стола си.
— Всички.
— Какво, всяка вечер ли?
— Можеш да им заповядаш — отвърна Хуел, без да вдига поглед.
„Знаех си, че ще каже това — помисли си Томджон. — Надали обаче го мисли в действителност — додаде милостиво. — Той си има своята пиеса. Дори не е в тоя свят в момента.“
Свали короната и я заобръща в ръцете си. За направата й не беше отишъл много метал, но въпреки това му се струваше тежка. Зачуди се колко ли би му натежала, ако трябва да я носи през цялото време.
Начело на масата стоеше празен стол, на който, както му бяха обяснили, седеше призракът на истинския му баща. Нямаше да е зле, ако беше почувствал нещо повече от ледено усещане и неприятно жужене в ушите, когато ги представиха един на друг.
— Предполагам, че бих могъл да помогна на тате да изплати „Дискъ“ — каза той.
— Добре би било наистина — отвърна Хуел.
Томджон завъртя короната между пръстите си и потиснато се заслуша в приказките, които прелитаха напред-назад над главата му.
— Петнайсет години ли? — попита кметът на Ланкър.
— Налагаше се — отвърна Баба.
— И на мене ми се стори, че хлебарят подрани малко тая седмица.
— Не, не — нетърпеливо го прекъсна вещицата. — Не става то така. Никой не е загубил нищо.
— Съгласно моите сметки — обади се човекът, който съвместяваше длъжностите на градски клисар, писар и гробар –всички ние сме изгубили по петнайсет години.
— Не, всъщност сме ги спечелили — отговори кметът. — Всичко си идва на мястото. Времето е нещо като виеща се пътека, а ние сме пресекли напряко през полето.