— Да, ама ти е позволено да играеш единствено нея!
— Хмм. Ами тогава просто им кажи „не“.
— Просто така? Дали ще стане?
— Струва си да пробваш.
Групичка Ланкърски велможи се приближаваше, понесла короната на възглавничка. Всички си бяха наложили изражения на вдървен респект, нарушавани единствено от щипка самодоволство. Носеха короната, сякаш я даваха като подарък на Доброто момченце.
Кметът на Ланкър се покашля в шепа.
— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската коронация — започна той, — но бихме искали…
— Не — отговори Томджон.
Кметът се поколеба:
— Моля? — не разбра той.
— Не мога да я приема.
Кметът се поколеба отново. Устните му се размърдаха, очите му леко се оцъклиха. Предположи, че се е изгубил някъде по пътя, затова реши да започне отначало.
— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската… — осмели се той.
— Няма — отвърна Томджон. — Няма да стана крал.
Кметът заотваря уста като шаран.
— Хуел! — отчаяно прошепна Томджон. — Ти си по-добър в думите.
— Проблемът е — обясни джуджето, — че очевидно „не“ не е измежду възможностите, когато ти предлагат корона. Дай да опитаме с „може би“.
Томджон се изправи и дръпна короната. Вдигна я над главата си като тамбура.
— Всички вие, слушайте ме — произнесе той. — Благодаря ви за предложението, то ми прави голяма чест. Но не мога да го приема. Слагал съм повече корони, отколкото можете да преброите, но единственото кралство, което познавам, е със завеси отпред. Съжалявам.
Мъртвешка тишина посрещна изявлението му. Явно това не бяха правилните думи.
— Друг проблем — разговорливо продължи Хуел — е, че всъщност никой не ти дава право на избор. Ти си кралят, видиш ли. Назначен си на тая работа, откак си се родил.
— Ама аз не го мога това!
— Няма значение. Да си крал не е нещо, в което човек е добър, то е нещо, което човек е.
— Ама не можеш да ме изоставиш така! Тук няма нищо друго освен гора!
Томджон отново усети задушаващото чувство и чу жуженето в ушите си. За момент му се стори, че видя пред себе си, бледен като омара, силуета на висок тъжен мъж, протегнал умолително ръка.
— Съжалявам — прошепна му той. — Искрено съжалявам.
През чезнещата сянка съзря вещиците, които се бяха втренчили в него. Отстрани се обади Хуел:
— Единственото ти спасение е да се намери втори наследник. Спомняш ли си да си имал братя или сестри?
— Никого не си спомням! Хуел, аз…
Сред вещиците се разгоря нов напрегнат спор. Внезапно Маграт стана, закрачи през Голямата зала като приливна вълна, като тласъците на кръвта в черепа, отърси възпиращата ръка на Баба Вихронрав, наведе се над трона като задвижена с бутало и издърпа Шута иззад гърба си.
 
— Хей?
— Ъ? Ехоооо!
— Ъм, извинете, питам чува ли ни някой?
Замъкът беше изпълнен с бърборене и всеобщо веселие и никой не чуваше учтивите, но отчаяни викове, които отекваха из тъмничните коридори и ставаха все по-учтиви и по-отчаяни с всеки изминал час.
— Ъм, моля? Извинете? Билем има голям страх от плъхове, ако не възразявате. Ехоооо!
Нека да отдалечим въображаемата камера на умовете ни, за да обхванем мрачните коридори, обрасли с гроздове гъбички, ръждясалите вериги, влагата, сенките…
— Чува ли ни някой? Вижте, наистина ни идва в повече. Станала е някаква смехотворна грешка, вижте, ще си свалим перуките…
Нека да оставим жалното ехо да заглъхне сред паяжините по ъглите и обитаваните от гризачи тунели, докато не се превърне в шепот на границата на възприятията.
— Моля ви! Извинете, моля ви, помощ!
Някой сигурно ще намине натам тия дни.
След известно време Маграт запита Хуел дали вярва в дългосрочните ангажименти. Джуджето спря посред товаренето на колата.
— Да не траят повече от седмица — отговори накрая то. — Заедно със сутрешните представления.
Измина месец. Подранилите влажни есенни аромати доплуваха над тъмнокадифените поляни, където звездната светлина се отразяваше в проблясъците на огън.
Побитият камък се беше завърнал на мястото си, но заплашваше да побегне, стига да зърне каквито и да са посетители.
Вещиците седяха, обгърнати в предпазлива тишина. Ако Мусоргски ги беше видял, нощта на Голия връх щеше да завърши към пет следобед.
След това Баба Вихронрав се обади:
— Хубав банкет беше, струва ми се.
— Едва не ми призля — гордо отбеляза Леля Ог. — Мойта Шърл помагаше в кухнята и ми донесе каквото беше останало.