Когато на вратата се почука, сякаш целият под се втурна към стените.
След няколко секунди отново се почука.
Настъпи пауза. Следващото чукане разтърси вратата от пантите и един глас изрева:
— В името на краля, отворете!
Втори глас каза наранено:
— Не трябва така да крещиш. Защо крещиш така? Не съм ти заповядал да крещиш така. Можеш да наплашиш хората, като крещиш така.
— Извинявайте, сир! То си върви със службата, сир!
— Просто почукай отново. И малко по-учтиво, моля те.
Чукането като че беше малко по-леко тоя път. Престилката на Маграт се свлече от кукичката си зад вратата.
— Уверен ли си, че не мога аз да опитам?
— Не е редно, сир, да чукате на вратата на проста колиба. Оставете на мене по-добре. ОТВАРЯЙТЕ В ИМЕТО НА…
— Сержант!
— Извинявайте, сир. Изпуснах се.
— Опитай резето.
Донесе се звук, сякаш някой силно се двоуми.
— Не ми харесва цялата тая работа, сир — изрече невидимият сержант. — Може да е опасно. Ако послушате съвета ми, по-добре да подпалим сламения покрив.
— Да подпалим ли?
— Да, сър! Винаги така правим, когато не отварят вратата. Научават се на обноски.
— Не смятам, че идеята ти е уместна, сержант. Ще пробвам с резето, ако не възразяваш.
— Разбивате ми сърцето, като ви гледам как го правите, сир.
— Ами съжалявам.
— Дайте поне да я ритна вместо вас.
— Не!
— Добре де, не може ли поне клозета да подпалим?…
— Абсолютно не!
— Оня кокошарник изглежда сякаш само да подхване и…
— Сержант!
— Сир!
— Връщай се в замъка!
— Какво, и да ви оставя сам-самичък тука ли, сир?
— Става дума за изключително деликатна задача, сержант. Уверен съм, че си човек с ценни качества, но има моменти, в които дори кралят трябва да остане сам. Става дума за една млада дама, разбираш ли?
— А! Ясно, сир.
— Благодаря ти. Помогни ми сега да разтоваря коня, моля те.
— Извинете ме за всичко, сир. Нетактично беше от моя страна.
— Няма нищо.
— Ако имате нужда от помощ да я усмирите…
— Моля те, върви си в замъка, сержант.
— Да, сир. Щом така искате, сир. Благодаря, сир.
— Сержант?
— Да, сир?
— Ще ми трябва пратеник, който да върне гуглата ми с камбанките в Гилдията на смешниците в Анкх-Морпорк, след като напуснах работата.Струва ми се, че ти си идеалният човек.
— Благодаря ви, сир. Много съм ви задължен.
— То е, защото, а-а, гориш да бъдеш в помощ.
— Да, сир.
— Накарай ги да те настанят в някоя от стаите им за гости.
— Да, сир. Благодаря ви, сир.
Разнесе се чаткане на копитата на отдалечаващ се кон. Няколко секунди по-късно резето дрънна и Шутът се вмъкна в колибата.
Човек трябва да е истински куражлия, за да влезе нощем в кухнята на вещица. Вероятно също толкова кураж се иска и да носи пурпурна мантия с кадифени ръкави и бродирани маншети. Едно достойнство обаче не можеше да й се отрече — нямаше никакви камбанки по себе си.
Беше донесъл бутилка газирано вино и букет цветя — и двете поизветрели от пътуването. Положи ги на масата и приседна до жаравата на огнището.
Разтърка очи. Беше изкарал дълъг ден. Усещаше, че не е добър крал, но беше прекарал половината си живот в полагане на усилия да бъде нещо, което не желаеше, затова сега упорстваше. Доколкото му беше известно, никой от предшествениците му дори не се беше опитвал. Толкова много имаше за вършене, толкова много за възстановяване, толкова за организиране…
На всичкото отгоре — проблемът с дукесата. Някак си се беше почувствал длъжен да я премести в по-добра килия горе в кулата. В края на краищата жената беше вдовица. Чувстваше необходимост да се държи добре към вдовиците. Тя обаче явно приемаше учтивото държание за форма на мекошавост. Ужасно се боеше, че може да му се наложи да нареди да я обезглавят.
Не, да си крал не беше шега работа. Мисълта го поразведри. Поне това не можеше да му се отрече на царуването.
След малко заспа.
Дукесата не спеше. Точно в момента се намираше на половината път надолу по стената на замъка, увиснала на въже от свързани на възли чаршафи. Прекара предишния ден да изчегъртва хоросана от металните прътове на прозореца, въпреки че в интерес на истината човек би могъл да си проправи път през стените на замъка Ланкър и с буца сирене. Тоя Шут! Беше й дал кухненски прибори и завивки колкото й душа иска! Ей така постъпваха хората. Оставяха страховете им да мислят вместо тях. Плашеха се от нея дори когато си мислеха, че я държат в своята власт (слабаците никога няма да имат власт над силните, не и истинска власт). Ако тя беше хвърлила сама себе си в тъмницата, би й доставило значително удоволствие да се накара да съжалява, че въобще се е раждала. А те просто й оставиха чаршафите и се тревожеха за нея.