— За да се смеят — упорито възрази Хуел. — Я хвърли едно око на тази пиеса.
Томджон чу шумоленето на развиваща се хартия и проскърцването на върбов клонак, когато Витолър приседна върху коша с реквизита.
— „Некадърният магьосник“ — прочете той на глас. — „Или Както ви се иска“.
Хуел протегна крака под масата и подритна неволно Томджон. След това измъкна детето за ухото.
— Ама какво е това! — удиви се Витолър. — Магьосници? Демони? Дяволи? Търговци?
— Доста съм доволен от действие II, сцена IV — вмъкна Хуел, докато побутваше младенеца към коша с реквизита. — Включил съм „Хумористично измиване с помощта на две слугини“.
— А някакви сцени на смъртен одър? — попита с надежда Витолър.
— Не-е — отговори Хуел. — Но мога да прибавя хумористичен монолог в трето действие.
— Хумористичен монолог ли?!
— Добре де, добре, има мегдан за малко самотни разсъждения в последното действие — побърза да отговори Хуел. — Ще ги напиша довечера, нямаш проблеми.
— И намушкване с нож — прибави Витолър, докато се изправяше на крака. — Някакво подло убийство. Това винаги минава.
Той излезе с делова стъпка, за да организира подреждането на сцената.
Хуел въздъхна и взе в ръка перото. Някъде там, зад платнените стени на стаята му, се намираше град Обесикуче, който някак си беше успял да се свре във вдлъбнатина на скалата, кацнал на кажи-речи отвесните стени на каньона. В планините Овнерог всъщност имаше достатъчно равни земи. Проблемът бе, че повечето от тях бяха вертикално разположени.
Хуел не харесваше планините Овнерог. Това беше необичайно, защото те бяха традиционната земя на джуджетата, а той самият беше джудже. Но бе прогонен от племето си още преди години, и то не само заради пристъпите на клаустрофобия, а и понеже имаше склонност да мечтае. Местният цар на джуджетата бе преценил, че това не е здравословен талант за някого, който следва да размахва кирка и да не забравя къде трябва да удари с нея. Тъй че бяха дали на Хуел една съвсем мъничка торбичка злато, прочувствените пожелания на племето за всичко най-хубаво, както и твърдо „Сбогом“.
Така се бе случило, че трупата на Витолър гастролираше из тия земи по същото време. Джуджето бе жертвало малка медна монета за представлението на „Драконът на равнините“. Изгледа пиесата, без мускулче да трепне на лицето му, прибра се в квартирата си и на следващата сутрин потропа на колата на Витолър с първата чернова на „Крал под планината“. Не че пиесата беше нещо особено. Но Витолър бе достатъчно проницателен, за да съзре, че вътре в косматата пипонеста глава се крие въображение, достатъчно да обхване целия свят, че и повече. Така че когато гастролиращите актьори потеглиха наново, на едного от трупата му се налагаше да подтичва, за да не изостава.
Късчета сурово вдъхновение се сипят из Вселената през цялото време като лапавица. Понякога някое от тях улучва податлив ум, който в резултат открива структурата на ДНК или соната за флейта, или изнамира начин електрическите крушки да изгарят два пъти по-бързо. Но повечето пропускат целта си. Мнозинството от хората преброждат живота си, без да бъдат уцелени нито веднъж.
А други пък имат още по-малко късмет. Те улавят всичките едновременно.
Такъв човек, тоест джудже, бе Хуел. Върху дребния му масивен череп, създаден от еволюцията със скромната задача да устоява на директен удар с брадва, се изливаше такова количество вдъхновение, което бе достатъчно да запълни цялата история на сценичното изкуство.
Той наплюнчи перото и огледа крадешком бивака им. Никой не го наблюдаваше. Отмести предпазливо „Магьосника“ и разтвори свитък листа.
Имаше хляб в тоя текст. Всяка следваща страница бе подпечатана с пот и думите надничаха от манускрипта изпод нанизи мастилени петна, задраскани редове и дребнички вмъкнати драскулки. Хуел го съзерцава минута-две, останал сам в света, включващ него, поредния празен лист и гълчавата и виковете, населяващи сънищата му.
Започна да пише.
Освободен от и без това не особено внимателната опека на джуджето, Томджон избута настрана капака на коша с реквизита и с методичния подход на най-малките започна да разопакова короните.
С изплезен език джуджето насочваше странстващото перо по опръскания с мастило лист. Беше намерил място на любовници, белязани от звездите, на хумористични гробокопачи и дори на крал-гърбушко. Само котките и ролковите кънки го притесняваха…
Гукане го накара да се обърне.
— За бога, млади момко — възкликна той. — Ама тя дори не ти става. Остави я на мястото й.
Дискът се изтърколи в зимата.