Навън имаше нещо, което ако не престанеше да се чувства изгубено и изоставено много скоро, щеше да се ядоса.
Но въпреки това тя не успяваше да го намери. Можеше да почувства дребните умове на какавидите дълбоко в замръзналия чернозем. Усещаше дъждовните нервен, мигрирали надолу, там, където пръстта не беше замръзнала. Можеше да почувства дори няколко човеци, които бяха най-трудни от всичко — хорските умове мислеха за толкова много неща едновременно, че беше почти невъзможно да бъдат уцелени на едно място. Беше като да се опиташ да приковеш мъгла с пирон към стената.
Нищо и тук. Нищо нататък. Усещането я обграждаше отвсякъде, а нямаше нищо, което да го предизвиква. Тя бе слязла надолу, до най-дребните създания на кралството и все още не виждаше нищо.
Баба Вихронрав седна в леглото, запали свещ и си измъкна ябълка. После се втренчи в стената на спалнята.
Не обичаше да я побеждават. Навън очевидно имаше нещо, просмукано с магия, нещо, което растеше, нещо, което изглеждаше толкова живо, сякаш беше досами къщата, и въпреки това тя не можеше да го намери.
Баба остави внимателно огризката от ябълката в свещника и духна свещта.
Студеното кадифе на нощта отново се спусна над стаята.
Направи последен опит. Може би не гледаше в правилната посока…
И в следващия момент вече лежеше на пода, притиснала глава с възглавницата.
Като си помисли само човек, че беше очаквала то да е малко…
Замъкът Ланкър се разтресе. Не беше силно люлеене, но и не му трябваше повече, защото конструкцията му бе такава, че започваше да се клати дори и при най-слаб бриз. Малка куличка се катурна в дълбините на мъгливата урва.
Шутът лежеше на каменните плочи и потреперваше в съня си. Оценяваше високата чест — ако това беше чест, — но спането в коридора винаги го караше да сънува годините си в Гилдията на смешниците, където зад строгите сиви стени бе треперил през всичките седем години на обучение. Все пак плочите в коридора бяха малко по-меки от леглото му там.
На няколко стъпки от него една метална броня леко зазвъня. Пиката потрепери в металната ръкавица, сетне се наклони, разцепи въздуха на нощта като пикиращ прилеп и разби каменната плоча досами ухото на Шута.
Той седна и установи, че продължава да трепери. Трепереше и подът.
В спалнята на лорд Фелмет люлеенето предизвика водопади от прахоляк от древните гоблени. Той се събуди от съня си, в който огромен звяр тежко пристъпваше по коридорите на замъка, само за да реши в ужаса си, че това би могло да е истина.
Портретът на някакъв отдавна умрял крал падна от стената. Дукът изкрещя.
Шутът връхлетя със залитане в стаята, като се опитваше да запази равновесие. Подът се надигаше и спускаше като море. Дукът падна от леглото и се вкопчи в жилетката на дребния човек.
— Какво става? — изсъска той. — Земетресение ли има?
— Ние нямаме земетресения по тези земи, милорд — отговори Шутът, но беше блъснат настрана от някаква ракла, която бавно се тътреше по килима през стаята.
Дукът се спусна към прозореца и погледна огрените от луната гори. Белите шапки на дърветата се клатеха в тихия нощен въздух.
Парче мазилка се разби на пода. Лорд Фелмет се извъртя ужасено и този път хватката му вдигна Шута на метър от пода.
Едно от многото светски удоволствия, от които дукът се бе отказал, беше невежеството. Харесваше му да разбира какво се случва. Великолепието на несигурността не го привличаше.
— Вещиците са виновни, нали? — изграчи той, а лявата му буза се разтърси от спазми като риба на сухо. — Те са излезли навън, нали? Влияят на замъка, нали?
— Божке, чиче… — започна Шутът.
— Те управляват тази страна, нали?
— Не, милорд, ние никога…
— Тебе кой те пита?
Шутът трепереше от страх в съвършена анти-фаза със замъка, така че се оказа единственото нещо, което наглед стоеше неподвижно.
— Ами-и, вие, милорд — изквака той.
— Ти на мен ли ще възразяваш?
— Не, милорд!
— И аз така си помислих. Ти си се сдушил с тях, нали тъй?
— Милорд! — извика Шутът шокиран.
— Вие всички сте се сдушили срещу мене! — озъби се насреща му дукът. — Цялата ви пасмина! Не сте нищо друго, освен банда мошеници!
Той запрати Шута настрана, блъсна високите прозорци и се втурна навън, на ледения нощен въздух. Огледа спящото кралство.
— Чувате ли ме всички вие там? — кресна той. — Аз съм кралят!
Люлеенето спря и извади дука от равновесие. Той се закрепи на крака и изтупа нападалата мазилка от нощницата си.
— Добре тогава.
Но стана още по-зле. Сега гората го слушаше. Думите, които изрече, потънаха в бездънен вакуум от тишина.