Навън имаше някой. Можеше да го почувства. Беше достатъчно силен, за да разтърси замъка, а ето че сега го гледаше и го слушаше.
Дукът много предпазливо отстъпи крачка назад, като търсеше пипнешком рамката на прозореца. Внимателно пристъпи обратно в стаята, тресна черчеветата и спусна завесите отгоре.
— Аз съм кралят — тихо повтори той. Изгледа Шута, който усети, че явно се очаква да каже нещо.
„Този човек е мой лорд и господар — помисли си Шутът. — Аз съм ял неговата сол, или каквото там беше. В Гилдията са ме учили, че Шутът трябва да бъде предан на господаря си до самия му край, дори и след като всички останали са го изоставили. Никой не е говорил нищо за добри и лоши господари. Всеки водач има нужда от своя Шут. Всичко е единствено въпрос на лоялност. В това е цялата работа. Дори и за нищо да не го бива, аз съм неговият Шут, докато един от двама ни умре.“
За свой ужас установи, че дукът хлипа.
Шутът порови из ръкава си и измъкна доста мърлява жълто-червена носна кърпичка с избродирани по нея камбанки. Дукът я пое с изражение на жалка благодарност и издуха носа си. След това я отдръпна на една ръка разстояние и я загледа с безумно подозрение.
— Кинжал ли е туй, що виждам пред мен? — смънка той.
— Хм-м. Не, милорд. Това е носна кърпичка. Можете да различите едното от другото, ако се вгледате отблизо. Кърпичката няма толкова остри ръбове.
— Добър Шут — уморено каза дукът.
Абсолютно се е побъркал, помисли си Шутът. Толкова е превъртял, че човек може да вади коркови тапи с него.
— Коленичи пред мене, Шуте мой.
Шутът коленичи. Дукът положи ръка в мръсни бинтове на рамото му.
— Лоялен ли си към мен, Шуте? — попита. — Мога ли да ти имам доверие?
— Заклел съм се да следвам своя господар до самата смърт — прегракнало отговори Шутът.
Дукът доближи безумно лице до Шута, който надникна в чифт кръвясали очи.
— Аз не исках да го правя — прошепна съзаклятнически той. — Те ме накараха. Аз не исках…
Вратата на спалнята се отвори с трясък. Дукесата изпълни рамката. Всъщност двете имаха почти еднаква форма.
— Лионел! — лавна тя.
Шутът беше удивен от промяната, която се случи с очите на дука. Безумният червен пламък угасна, сякаш бе всмукан навътре и бе заменен с познатия твърд син поглед. Това не означава, че дукът е станал по-малко безумен, осъзна Шутът. Дори леденото му съзнание беше някаква лудост само по себе си. Мозъкът на дука тиктакаше отмерено като стенен часовник. И също като стенен часовник изкукваше от време на време. Лорд Фелмет я погледна благо.
— Да, мила моя?
— Какво означава всичко това? — властно попита тя.
— Вещиците, предполагам — отговори лорд Фелмет.
— Наистина не мисля… — започна Шутът. Погледът на лейди Фелмет не просто го лиши от дар слово. Той почти го прикова към стената.
— Това е просто очевидно. А ти си идиот.
— Шут, милейди.
— Да, и това също. — Тя се обърна към съпруга си. — Значи — усмихна му се мрачно, — отново те надвиха, така ли?
Дукът потръпна.
— Но как мога да се сражавам срещу магия? — попита той.
— С думи — вмъкна Шутът, без да мисли, и веднага съжали. Сега и двамата се бяха втренчили в него.
— Какво? — попита дукесата.
Шутът изпусна от притеснение мандолината си.
— В… в Гилдията — започна той — ни учеха, че словото може да бъде по-мощно от всякаква магия.
— Ама ти си клоун някакъв! — възклика дукът. — Думите са си просто думи. Сбор от кратки срички. Камъни и дърве… — започна той, вкусвайки мисълта — …могат да ме наранят, но думите не могат.
— Милорд, съществуват такива думи, които могат — възрази Шутът. — Лъжец! Узурпатор! Убиец!
Дукът се дръпна назад като попарен и стисна облегалката на трона.
— Подобни думи не казват истината — побърза да го успокои Шутът. — Но могат да се разпространяват по-бързо от пожар и да изгарят…
— Истина е! Истина е! — изпищя дукът. — Чувам ги през цялото време! — Той се приведе напред. — Заради вещиците е! — изсъска.
— Тогава, тогава, тогава те могат да бъдат победени с други думи — каза Шутът. — Има слова, които могат да победят дори вещица.
— Какви слова? — с надежда попита дукът. Шутът вдигна рамене.
Дърта вещица. Злоока. Изкуфяла старица.
Дукесата повдигна черна вежда.
— Ти не си абсолютен идиот всъщност. Говориш за слуховете.
— Именно, милейди. — Шутът подбели очи. В каква ли каша се беше набъркал?
— Вещиците са — прошепна дукът на света като цяло. — Трябва да измислим слова за вещиците. Те са зли. Те ще направят кръвта да се върне. Дори и шкурка не помага.