— Маграт, я подритни насам онези подпалки! — викна Баба.
— Протестирам срещу такова отношение — заяви демонът, но в гласа му звънна неувереност.
— Добре, добре, но нямаме време да се мотаем с тебе цялата нощ — рече Баба. — Тия игри на думи може и да минават, когато си имаш работа с магьосници, обаче ние имаме да вършим по-важна работа.
Например да сварим нещо — вметна Леля.
— Вижте сега — започна демонът и този път в гласа му се прокрадна стон на ужас. — Не бива да предлагаме доброволно информация на смъртните. Има си правила, знаете. — На поличката горе сигурно е останало някакво олио, Маграт — подметна Леля.
— Ако просто ви кажа… — започна демонът.
— Да? — окуражи го Баба.
— Вие обаче няма да разправяте насам-натам, нали? — горещо ги помоли демонът.
— Нито думица — обеща Баба.
— Онемяла съм — допълни Маграт.
— Нищо ново няма в кралството, но земята се е пробудила.
— Какво искаш да кажеш? — попита Баба.
— Недоволна е. Иска да има крал, който да се грижи за нея.
— Как… — започна Маграт, но Баба й махна с ръка да млъкне.
— Нали нямаш предвид хората? — попита тя. Лъщящата глава се поклати в отговор. — Не, не мисля…
— Какво… — понечи да каже Леля, но Баба допря показалец до устните си.
Тя се извърна и отиде до прозореца на пералнята, покрит с прашни паяжини и станал гробище за множество избледнели пеперудени крилца и ланшни конски мухи. Лекият светлик иззад заскрежените стъкла показваше, че напук на здравия смисъл се задава нов ден.
— А можеш ли да ни кажеш защо? — произнесе тя, без да обръща глава. Значи бе почувствала съзнанието на цялата държава…
Беше смаяна…
— Аз съм просто един скромен демон. Знам само какво се случва, а не защо и как.
— Разбирам.
Мога ли да си вървя?
— Ммм?
— Моля?
Баба трепна и се поизправи.
— О. Да. Беж оттук — разсеяно каза тя. — И благодаря.
Главата не помръдна. Чакаше като портиер на хотел, който току-що е пренесъл петнайсет куфара до десетия етаж, показал е на всекиго поотделно къде се намира банята, бухнал е всички възглавнички и живее с усещането, че е поправил всички завеси, които може да поправи.
— Нали няма да имате нищо против да ме отпратите както подобава, а? — обади се демонът, след като никой не обърна внимание на намека му.
— Какво? — сепна се Баба, която отново се беше замислила.
— Бих се чувствал по-добре, ако съм прогонен с уважение. На „беж оттук“ определено му липсва нещо съществено — обясни главата.
— О. Да, разбира се. Щом ще ти достави удоволствие. Маграт! — Да?
Баба й подхвърли излъскания прът.
Поднеси нашите почитания, моля те.
Маграт се надяваше, че е подхванала пръчката за това, което Баба е приемала за ръкохватка, и се усмихна.
— Разбира се. Да. Окей. Хм. Върви си, зли демоне, в най-дълбоката яма на…
Главата се усмихна блажено, когато думите се затъркаляха към нея. Това вече беше сериозно отношение.
Тя се разтопи обратно във водите на котела, тъй както восък се топи на пламък. Последният презрителен коментар, който почти се изгуби във водовъртежа, звучеше като „Бе-е-е-еж о-о-о-т-тука-а-а-а…“
Баба се прибра у дома точно когато розовите лъчи на зората се плъзваха по снега.
Козите тропаха в пристройката. Скорците пискаха и шумоляха под покрива. Мишки цвърчаха иззад кухненския бюфет.
Тя си приготви чаша чай с усещането, че всеки кухненски звук е малко по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Когато изпусна лъжичката в умивалника, прозвуча сякаш чук бе ударил по камбана.
Баба винаги се чувстваше малко неловко, след като е била замесена в организирана магия, или, както би го обяснила самата тя — не бе наясно със себе си. Започна да се мотае из къщата и да си търси неща за вършене, сетне ги забравяше недовършени. Сновеше напред-назад по студените каменни плочи на пода.
В подобни моменти умът си измисля най-неочаквани неща за вършене, само и само да избегне главната си задача — да започне да разсъждава. Ако някой наблюдаваше отстрани, щеше да е потресен от старанието, с което Баба вършеше дейности като бърсане на поставката на чайника, изкореняване на древни орехи от купата с плодове върху скрина или изчопляне на вкаменени трохи хляб от процепите между плочите на пода с дръжката на лъжичка.
Животните имат умове. Хората също имат умове, въпреки че са като неясни мъгливи неща. Дори насекомите имат умове, малки остри късчета светлина сред мрака на безсмислието.
Баба се смяташе за нещо като специалист по умовете. И беше почти убедена, че такива неща като държавите не притежават ум.
Те дори не са и живи, за бога! Една страна е, ами…