— Проговори?!
Хуел подрипваше нагоре-надолу.
— Цитира! — извика той. — Веднага трябва да дойдеш! Звучи точно като…
— Като мене? — попита Витолър няколко минути по-късно, след като бяха издърпали колите сред горичка от голи дървета край пътя. — Аз така ли звуча?
Да! — потвърди хорово трупата.
Младият Уиликинс, който се бе специализирал в женски роли, докосна леко Томджон, който стоеше изправен върху преобърната бъчва в средата на поляната.
— Ей, момко, а знаеш ли монолога от „Както ви се иска“? — попита той.
Томджон кимна.
— Не е мъртъв тоз, що под камъка е легнал. Че ако Смърт би чул…
Слушаха в благоговейна тишина, докато безкрайните мъгли се носеха край тях и аленото кълбо на слънцето отплува надолу зад хоризонта. Когато момчето свърши, горещи сълзи се стичаха по лицето на Хуел.
— В името на всички богове — промълви той, — сигурно съм бил в ужасно добра форма, когато съм го писал това.
И шумно се изсекна.
— Аз така ли звуча отстрани? — попита Уиликинс с пребледняло лице.
Витолър нежно го потупа по рамото.
Ако звучеше по този начин, хубавецо мой, нямаше да ти се налага да стоиш затънал до задника в киша сред тия изоставени от Бога полета и да вечеряш варено зеле. — След това плесна с ръце. — Стига, стига — обяви той, а дъхът му излизаше на кълбета пара в мразовития въздух. — Хайде по колите. Трябва да сме извън стените на Сто Лат преди залез слънце.
Актьорите сякаш се разбудиха от магията и с глъчка и шумни коментари се насочиха към пътя. Витолър повика с ръка джуджето и сложи длан на раменете му или по-скоро на главата му.
— Е? — попита той. — Твоите хора нали знаели всичко за магиите или поне тъй се говори. Какво ще кажеш по този въпрос?
— Той прекарва цялото си време край сцената, шефе. Естествено е да запаметява това-онова — замислено обясни Хуел.
Витолър се наклони към него.
— Вярваш ли си?
— Вярвам само, че чух глас, който взе моите куплети, омагьоса ги и ги изстреля обратно през ушите право към сърцето ми — простичко обясни Хуел. — Вярвам, че чух глас, който прониква отвъд неугледната коруба на думите и казва неща, които аз съм искал да кажа, но не съм имал майсторството да ги постигна. Кой знае откъде се появяват подобни неща? — Той се втренчи безизразно в зачервеното лице на Витолър. — Може би го е наследил от татко си.
— Но…
— Пък и кой знае какво са направили вещиците? — продължи джуджето.
Витолър почувства ръката на жена си в своята ръка. И както стоеше така, ядосан и объркан, тя го целуна по тила.
— Не се измъчвай — каза му тя. — Не виждаш ли, че всичко е за добро! Ето — нашият син издекламира първата си дума.
Дойде пролетта, а бившият крал Верънс все още не желаеше да приеме, че на умрелите им се полага да лежат. Той скиташе неуморно из замъка, като търсеше начин да накара древните камъни да го освободят от хватката си.
Освен това се опитваше да не се изпречва на пътя на останалите привидения.
На Чампот нищо му нямаше, въпреки че беше досаден. Но Верънс бе отстъпил ужасен при вида на Близнаците, които щапукаха неуверено ръчичка в ръчичка по среднощните коридори. Малките им призрачета бяха паметник на дела, далеч по-мрачни дори от обичайното цареубийство.
Освен това наоколо обикаляше и Пещерният Скитник, доста поизбледнял маймуночовек с кожена набедрена препаска, който явно витаеше из замъка просто защото последният е бил построен върху надгробната му могила. Без някаква очевидна причина една колесница с пищяща жена в нея изтрещяваше от време на време през помещението на пералнята. А колкото до кухнята…
Един ден той се беше предал и въпреки всичко, което старият Чампот му бе наговорил, последва ароматите на гозбите в огромната гореща пещера с куполообразен таван, която се използваше едновременно за кухня и кланица на замъка. Чудно нещо. Не бе слизал там от детските си години. Кралете и кухните нещо не се разбират помежду си.
Тя беше пълна с призраци.
Те обаче не бяха човешки. Не бяха дори и човекоподобни.
Бяха сръндаци. Бяха волове. Имаше и зайци, и фазани, и яребици, и овце, и прасета. Имаше дори някакви дребни овални мехурести нещица, които неприятно напомняха духчета на стриди. Бяха натъпкани толкова нагъсто, че се преливаха и смесваха помежду си, превръщайки кухнята в беззвучен мърдащ кошмар от зъби, козина и рога, полупрозрачен и потрепващ. Няколко от тях го забелязаха и нададоха тътнещ звук, който звучеше отдалеч, тенекиено и неприятно, извън слуховия регистър. Готвачът и помощниците му се мотаеха през тях, без да им пука, и готвеха вегетариански наденички.