— Да, ама… — започна объркано Леля. Блясъкът в очите на Баба започваше да я тревожи. — Много хора са се избивали едни други, за да станат крале на Ланкър. Извършвани са били всякакви убийства.
— Това няма значение! Няма значение! — размаха ръце Баба. Тя започна да изброява на пръсти: — Едно е, когато човекът обикаля насам-натам и убива, за да стане крал — това е част от предопределението му. То не се брои за убийство. Друго е, когато убива, за да защити кралството си. То е нещо важно. Този новият обаче иска само властта. Той мрази кралството.
— Малко прилича на куче, нали? — включи се Маграт.
Баба я изгледа с уста, отворена да изрече някакво подходящо възражение, след което внезапно чертите й омекнаха.
— Да, много подобно — съгласи се тя. — Кучето не го е грижа дали господарят му е лош човек или добър, стига да си го обича.
— Ами хубаво — обобщи Леля. — Значи никой и нищо не харесва Фелмет. Какво ще правим тогава?
— Нищо. Знаеш, че не бива да се намесваме.
— Ама ти нали спаси бебето — отбеляза Леля.
— Това не е вмешателство!
— Нека да бъде по твоему — съгласи се Леля. — Но един ден то може да се завърне. Съдбата да го призове. Ти нали каза да скрием короната. Всичко това ще се завърне — помни ми думата! Няма ли да побързаш с тоя чай, Маграт?
— Ти какво направи с гражданите? — попита Баба.
— Казах им, че трябва сами да се оправят. Защото веднъж започнем ли с магия, никога няма да можем да я спрем. Знаеш как е.
— Правилно — отговори Баба, но с повей на копнеж в гласа си.
— Едно ще ти кажа обаче — продължи Леля. — На тях хич не им хареса. Мърмореха на тръгване.
Маграт се изтърва:
— Знаете ли Шута, дето живее в замъка?
— Дребният човечец със сълзящите очички ли? — попита Леля, доволна, че разговорът се насочи към по-нормални въпроси.
— Не е чак толкова дребен — отговори Маграт. — Как се казва той, някой знае ли?
— Викат му просто Шута — каза Баба. — Не е работа за свестен мъж, да си кажа правичката — да обикаляш насам-натам и да дрънчиш с камбанки.
— Майка му се казваше Белдами, от отвъдната страна на пътя към Черното стъкло — обясни Леля Ог, която имаше славата на легендарен познавач на генеалогията на Ланкър. — На младини беше красавица. Много сърца разби навремето си. Но стана някакъв скандал с нея, чу се преди години. Баба обаче е права — в края на краищата Шутът си е просто шут.
— А ти, Маграт, защо питаш? — попита Баба Вихронрав.
— О… едно от момичетата на село ме попита — отговори Маграт и се изчерви до ушите.
Леля прочисти гърло и се ухили на Баба, която само подсмръкна.
— Туй си е постоянна работа — почна тя. — Признавам му го.
— Уф — възрази Баба. — Какъв съпруг ще излезе от такова нещо — да обикаля и да ти звънка по цял ден.
— Обаче пък винаги ще знаеш… ще знае… къде се намира мъжът й — на Леля играта започна да й харесва. — Само трябва да се ослуша.
— Нямай вяра на човек с рогове на главата — отговори Баба с равен глас.
Маграт се взе в ръце и се изправи на крака, като изглеждаше, че някои части от тялото й се завръщат много отдалеч.
— Вие сте две глупави бабички — кротко заяви тя. — А аз си отивам у дома.
Тя закрачи надолу по пътеката към селото си, без да каже дума повече.
По-възрастните вещици размениха безмълвни погледи.
— Добре! — каза Леля.
— Това е от всичките книги, дето младите ги четат в днешно време — отговори Баба. — Мозъкът прегрява. Ти не си й внушавала разни идейки, нали?
— Какво имаш предвид?
Знаеш много добре какво имам предвид.
Леля се изправи:
— Определено не виждам защо момичето да стои само цял живот единствено понеже ти смяташ, че така било редно — заяви тя. — Но тъй или иначе, ако на хората не им се раждат деца, ние с тебе за какво ще сме?
— Никоя от дъщерите ти не стана вещица — отвърна Баба, като също стана на крака.
— Но биха могли да станат — отбранително каза Леля.
— Да, ако ги беше оставила да работят върху себе си, вместо да ги подкокоросваш да се мятат на врата на първия срещнат мъж.
— Те са ми хубавки. Не бива да заставаш на пътя на човешката природа. Щеше да го знаеш, ако въобще някога беше…
— Ако въобще някога бях правила какво? — внимателно попита Баба Вихронрав.
Те се втренчиха една в друга стъписани и смълчани. И двете можеха да усетят напрежението, което пропълзяваше нагоре в телата им. То извираше от самата земя — изгарящото, болезнено усещане, че са започнали нещо и трябва да го довършат, каквото и да се случи.
— Познавам те още от малка — намусено каза Леля. — Беше една такава надута.