Леля Ог също бе подранила. Тъй или иначе, не успя да заспи, а освен това се тревожеше за Грибо. Той беше една от малкото й слабости. Докато рационално знаеше, че той е един дебел, хитър, неприятно миришещ сериен изнасилвач, въпреки всичко тя емоционално го възприемаше като малкото пухкаво котенце, каквото беше преди близо десетилетие, фактът, че веднъж той бе преследвал вълчица чак до клоните на дървото, в което тя се бе опитала да се скрие, а в друг случай бе изненадал неприятно една женска мечка, която невинно копаела земята да търси сладки корени, не спираше Леля да се притеснява, че нещо лошо би могло да го сполети. Всички освен нея в кралството бяха убедени, че единственото нещо, което би могло да забави Грибо по някакъв начин, е пряко попадение на метеорит.
В момента тя използваше малко магия за начинаещи, за да проследи дирите му, въпреки че всеки човек с обоняние би се справил не по-зле със задачата. Магията я бе отвела през мокрите градски улици до отворената порта на замъка.
Тя кимна на стражите и влезе вътре. На нито един от тях не му хрумна да я спре, защото вещиците, също както пчеларите и горилите, влизат където си искат. Във всеки случай възрастна дама, която удря с лъжица по купичка и вика „писи-пи-си-писи“, надали ще е острието на нечия нападаща армия.
Животът на стражите — пазачи на портата в замъка Ланкър, бе изключително отегчителен. Единият от тях се облягаше на копието си, докато Леля минаваше покрай него, и си беше пожелал животът му да стане малко по-вълнуващ. Скоро щеше да се поучи от грешката си. Другият страж се поизправи и отдаде чест.
— Добрутро, мамо!
— Добрутро, Шон — отговори Леля и пресече вътрешния двор.
Както всички останали вещици, и Леля Ог изпитваше неприязън към предните входове. Тя заобиколи отзад и влезе в кухнята през килера. Две прислужници й направиха реверанс. Така постъпи и домакинката, в която Леля бегло разпозна една от снахите си, въпреки че не можа да си спомни името й.
И се получи тъй, че когато лорд Фелмет излезе от спалнята си, той съзря срещу себе си по коридора да се задава вещица. Никакво съмнение не можеше да има. От върха на островърхата й шапка та чак до подметките на обувките това беше истинска вещица. Идваше за него.
Маграт безпомощно се хързулна надолу. Беше подгизнала до кости и покрита с кал. Когато човек чете всичките тия заклинания, разсъждаваше тя, си представя как излиза да събира билки в топла слънчева утрин някъде през късната пролет. А освен това беше пропуснала да погледне какъв точно проклет сорт трябваше да бъде скапаната папрат.
Едно дърво ръсна насъбралата се в листата му дъждовна вода връз нея. Маграт отметна подгизналата коса от очите си и тежко се отпусна на паднал дънер, от който бяха поникнали на гроздове бледи неприятни гъби.
А всичко й изглеждаше като толкова добра идея! Възлагаше такива надежди на Сборището. Сигурна беше, че вещицата не бива да бъде сама заради идеите, които й щукваха понякога. Мечтала си беше за мъдри дискусии за природата на естествените енергии, докато огромната луна виси в небето над главите им. След това евентуално можеха да пробват някои от древните танци, описани в книгите на Старата Уимпър. Не чак голи или „облечени в облачна премяна“, както му се викаше деликатно, защото Маграт не си правеше илюзии за формата на собственото си тяло, пък и старите вещици обикновено понатрупваха сланинки по задника. Но не беше и необходимо. Старите писания казваха, че вещиците едно време понякога са танцували по ризи.
Това, на което със сигурност не бе очаквала да попадне, бяха две заядливи старици, които трудно можеха да се нарекат културни в най-добрия случай и които въобще не навлизаха в духа на събитията. О, те постъпиха мило с детето по техния си начин, но човек не можеше да се отърве от усещането, че когато вещиците са мили към някого, то е поради дълбоко егоистични съображения.
А когато правеха магии, изглеждаха обикновени като… като домакинска работа. Не носеха никакви окултни бижута. Маграт дълбоко вярваше в окултната бижутерия.
Всичко се беше объркало. По-добре да си върви у дома.
Тя се изправи на крака, запретна мократа рокля и закрачи през мъглистата гора… …И чу звук на тичащи крака. Някой бягаше с все сила през гората, без да го е грижа кой ще го чуе и кой не, а над звука на строшени вейки се носеше странен глух звън. Маграт се притаи зад мокър чимширов храст и предпазливо надникна през листака.
Беше Шон, най-малкият от синовете на Леля Ог, а металният звук се дължеше на ризницата му, няколко номера по-голяма от неговия размер. Ланкър бе бедно кралство и в продължение на векове въоръжението на дворцовите стражи се бе предавало от поколение на поколение, често пъти — нанизано на копие. Конкретно тази ризница правеше човекът в нея да прилича на устойчива на куршум ловджийска хрътка.