— Чудесно — обади се Леля Ог, която имаше превъзходен слух. — Ще запомня, че не ти е харесало.
— Това пък какво е? — остро попита дукът.
— Нищо — отговори Леля. — Много ли ще се забавим? Не съм закусвала.
Шутът запали клечка кибрит. Въздухът до него леко се размърда и тя угасна. Той изруга и опита втора клечка. Този път треперещите му пръсти успяха да я поднесат чак до мангала, преди и тя да примигне и да угасне.
— Побързай, човече! — викна дукесата, докато вадеше инструменти от подноса.
— Изглежда не иска да се запали… — промърмори Шутът, докато трета клечка се превърна в червеникава рязка пламък и угасна.
Дукът сграбчи кутията от разтрепераните му пръсти и го плесна през лицето с длан, обкичена с пръстени.
— Не можеш ли да изпълниш макар и една заповед, която съм ти дал? — кресна той. — Нарочно се преструваш на безпомощен! Слабак! Дай ми кибрита!
Шутът отстъпи. Някой, когото не можеше да види, му шепнеше в ухото неща, които не можеше да схване напълно.
— Излез навън — изсъска му дукът — и гледай да не ни безпокоят!
Шутът се препъна о прага, обърна се, хвърли последен умолителен поглед на Леля и офейка. Отвън подскочи няколко пъти от крак на крак просто по силата на навика.
— Огънят не е абсолютно необходим — каза дукесата. — Просто помага. А сега, жено, ще си признаеш ли?
— Какво? — попита Леля.
— Всеизвестно е. Измяна. Зловредно вещерство. Сбиране на враговете на престола. Кражба на короната…
Металически звук ги накара да погледнат надолу. Един омазан с кръв кинжал беше паднал от лавицата, сякаш някой се бе опитал да го вземе, но не му бяха достигнали силите. Леля чу как призракът на краля кълне под нос или под каквото там минаваше за носа му.
— …и разпространяване на лъжовни слухове — завърши дукесата.
— …сол в закуската ми… — нервно продължи дукът, като съзерцаваше бинтованата си ръка. Продължаваше да живее с усещането, че в тъмницата има четвърти човек.
— Ако си признаеш — прекъсна го дукесата, — просто ще бъдеш изгорена на клада. И, моля, без хумористични забележки.
— Какви лъжовни слухове?
Дукът затвори очи, но образите останаха.
— Свързани с внезапната смърт на покойния крал Верънс — прошепна дрезгаво. Въздухът край него се завихри.
Леля постоя малко с наклонена на една страна глава, сякаш вслушана в глас, който само тя би могла да чуе. Ако не беше убеждението на дука, че чува нещо, не точно глас, а по-скоро нещо като далечен повей на вятъра.
— О, аз не знам за нищо лъжовно в тях — отговори Леля. — Знам само, че ти си го намушкал, а ти си му подала кинжала. Станало е на върха на главното стълбище. — Тя направи пауза с наклонена на една страна глава, кимна и добави: — Точно до рицарските одежди с пиката и ти си казала: „Щом трябва да се извърши, по-добре е да го извършим бързо“, или нещо такова, след което си измъкнала собствения кинжал от ножницата на краля, същия тоя, дето сега лежи на пода, и…
— Лъжеш! Нямаше никакви свидетели. Ние направихме… То пък и нямаше нищо, което да се види! Чух нещо в тъмнината, обаче там нямаше никого! Не е възможно някой да е видял всичко! — изпищя дукът. Жена му се намръщи.
— Би ли млъкнал, Лионел. Мисля, че между тия четири стени можем да минем и без подобни условности.
— Кой й е казал? Ти ли си й казала?
— Успокой се. Никой не й е казал. Тя е вещица, за бога, те сами научават тия неща. Второ зрение или нещо подобно.
— Шесто чувство — поправи я Леля.
— Което ти няма да обладаваш още дълго, добра ми жено, освен ако не ни кажеш кой друг знае и не ни помогнеш в още някои… дела — зловещо завърши дукесата. — И ще го сториш, вярвай ми. Опитна съм в този занаят.
Леля огледа тъмницата. Започваше да става претъпкано. Крал Верънс гореше в такава яростна виталност, че беше станал почти видим, и свирепо се опитваше да сграбчи ножа от пода. Освен него се бяха появили други — потрепващи колебливи сенки, пречупени силуети, не толкова призраци, колкото спомени, втъкани в самата природа на стените посредством чиста болка и ужас.
— Собственият ми кинжал! Копелета! Да ме убият със собствения ми кинжал — викаше беззвучно призракът на крал Верънс, вдигнал към небесата прозрачни ръце в гореща молба Отвъдното да стане свидетел на това абсолютно унижение. — Дай ми сила…
— Да — съгласи се Леля. — Струва си да опиташ.
— А сега можем да започваме — каза дукесата.
— Какво? — сепна се стражът.
— КАЗАХ — повтори Маграт, — че съм дошла да продам тия прекрасни ябълчици. Не ме ли слушаш?
— Да не би днес да има разпродажба?
Стражът беше изключително притеснен, откак отнесоха колегата му в лечебницата. Не беше кандисал на тая служба, за да се сблъсква с подобни работи.