— Трябва да й вържеш ръцете и да й запушиш устата — предложи Хрон. — Не могат да правят магии, ако не махат с ръце и не говорят.
— Свали си ръцете от нея!
И тримата се ококориха към края на коридора, където беше застанал Шутът. Той чак подрънкваше от ярост.
— Пусни я на секундата! — викна той. — Или ще докладвам за вас!
— Ах, щял да докладва за нас, тъй ли? — заяде се Хрон. — И кой ще те послуша тебе, дребен тъпако с цвят на ушна кал?
— Хванали сме вещица — додаде другият страж, — тъй че по-добре ходи да звъниш някъде другаде. — Той се обърна отново към Маграт. — Обичам момичета с характер.
Но грешеше.
Шутът се приближи с храбростта на смъртоносно ядосания.
— Казах ти да я пуснеш — повтори той.
Хрон изтегли меча си и смигна на колегата си.
В този момент Маграт го халоса. Това бе непланиран, инстинктивен замах, а ударната му мощ бе значително подсилена от тежестта на пръстените и гривните. Ръката й се стрелна към ченето на нейния похитител и го завъртя два пъти, преди той да се срути на купчинка на пода с кратка въздишка и с известно количество окултни символи, гравирани на бузата.
Хрон зяпна към него, след това погледна Маграт. Вдигна меча си кажи-речи в същия момент, в който Шутът се нахвърли отгоре му. Двамата мъже паднаха на пода в бореща се купчина. Също както повечето дребни мъже, Шутът се осланяше на първоначалната сляпа ярост, която да му осигури преимущество. В последващия бой обикновено губеше и вероятно нямаше да се отърве леко от схватката с Хрон, ако стражът не бе усетил внезапно дългия нож за хляб, опрян в гърлото му.
— Пусни го — заповяда Маграт и отметна косите от очите си.
Човекът окаменя.
— Чудиш се дали ще ми стигне смелост да ти прережа гърлото ли? — задъхано попита Маграт. — И аз не съм сигурна. Помисли си обаче колко би било забавно, докато пробваме.
Тя протегна другата си ръка и измъкна Шута за колана му.
— Откъде дойде оня писък? — попита, без да сваля поглед от стража.
— От онази посока. Затворили са я в килията за изтезания, на мене туй хич не ми харесва, отидоха прекалено далеч, не можах да вляза обратно и тръгнах да обикалям за помощ…
— Е, ето че ме намери — прекъсна го Маграт. — Ти — обърна се към Хрон — стой тука. Или бягай, както предпочиташ. Но да не си посмял да идваш след нас.
Той кимна и продължи да гледа втренчено след тях, докато бързаха по коридора.
— Вратата е заключена — каза Шутът. — Отвътре се разнасят всякакви шумове, обаче вратата е залостена.
— Ами нали е тъмница в края на краищата?
— Да, ама не е редно да се заключват отвътре.
Вратата бе действително непоклатима. От вътрешната страна се донасяше единствено тишина — наситена, плътна тишина пропълзяваше през процепите и се разплискваше из тесния коридор. Такава тишина, която беше по-страшна и от писъците.
Шутът подрипна от крак на крак, докато Маграт изследваше грубата повърхност на вратата.
— Ти действително ли си вещица? — попита. — Те казаха, че си вещица, ама истина ли е? Щото не приличаш на вещица, ти си много, такова… — Той се изчерви. — Не си като, нали се сещаш, дърта кокошка, ни най-малко, ами си абсолютно прекрасна…
Гласът му постепенно се стопи.
Напълно контролирам положението, убеждаваше сама себе си Маграт. Никога не съм и предполагала, че ще успея, обаче разсъждавам абсолютно трезво.
И установи по непогрешимо ясен начин, че подплънките й се бяха смъкнали чак на кръста, косата й изглеждаше, сякаш семейство нехигиенични птички бяха свили гнездо в нея, а сенките й за очи се бяха не толкова разтекли, колкото разбягали. Роклята й бе разкъсана на няколко места, краката й бяха изподрани, ръцете й бяха в синини, а по някаква причина тя се чувстваше господарка на света.
— Мисля, че е добре да се дръпнеш малко назад, Верънс — каза тя. — Не съм убедена как ще проработи това.
Шутът рязко си пое дъх.
— Откъде знаеш името ми?
Маграт измери с поглед вратата. Дъбовото дърво бе старо, вековно, но тя можеше да почувства малкото количество мъзга под повърхността, полирана от годините до нещо, твърдо като камък. Заклинанието, което й бе дошло наум, обикновено изискваше поне ден предварително планиране и торба екзотични билки. Най-малкото така бе вярвала досега. В момента обаче бе готова да се усъмни. Щом човек може да призовава демони от легена си за пране, значи може всичко. Спомни си, че Шутът бе казал нещо.
— О, вероятно съм го дочула някъде — небрежно отговори тя.
— Не ми се вярва, никога не съм го използвал. Искам да кажа, дукът надали би се зарадвал. Майка ми, нали разбираш… Явно на хората им харесва да кръщават децата си на крале и принцове. Дядо ми казваше, че не си е работа да има човек такова име и да не се размотавам насам-натам с него…