Маграт кимна. Тя оглеждаше с професионално око влажния тунел.
Не беше обещаващо място. Старите дъбови трупи са преседели тук, в тъмнината, всичките тия години, далеч от хронометъра на сезоните…
От друга страна обаче… Баба беше обяснила нещо за това, че всички дървета са всъщност едно-единствено дърво, или нещо такова. На Маграт й се стори, че разбра, въпреки че не беше съвсем сигурна за какво точно става дума. А там горе беше пролет. Духът на живота, който все още обитаваше това дърво, би трябвало да го знае. Или ако е забравил, да му бъде припомнено.
Тя опря отново длани о вратата и затвори очи, като се опита да мисли за пътя си отвъд камъните, отвъд замъка, към тънката черна планинска пръст, към въздуха, към слънчевата светлина…
Шутът просто видя, че Маграт изведнъж застана съвсем неподвижно. След това косата й внезапно се разлюля леко и се разнесе отчетлива миризма на пръст и листна тор.
И после, без каквото и да е предупреждение, енергията, която кара меката като желе гъба да си пробива път през петнайсетина сантиметра паваж и която движи змиорките през хиляди мили враждебна океанска шир към някакво си езерце сред планините, се стовари през тялото й право във вратата.
Тя отстъпи предпазливо назад с парализиран ум, борейки се с неистовото желание да зарови пръстите на краката си в скалата и да се разлисти незабавно. Шутът я подхвана и шокът едва не го погуби.
Маграт се отпусна върху слабо подрънкващото му тяло, изпълнена с ликуване. Успя! Без изкуствени добавки! Само ако другите можеха да я видят отнякъде…
— Не се доближавай до вратата — измърмори тя. — Струва ми се, че й дадох прекалено… множко.
Шутът все още държеше кльощавото й тяло в ръце и беше прекалено потресен, за да издаде звук, но тя все пак получи отговор.
— Да, струва ми се. — Баба Вихронрав пристъпи напред от сенките. — Никога не бих се сетила да го направя по този начин.
Маграт я изгледа.
— Ти тука ли беше през цялото време?
— Само последните няколко минути. — Баба хвърли поглед към вратата. — Добра техника имаш — продължи тя. — Но пък това тука е доста старо дърво. Струва ми се, че даже е горяло. Много железни гвоздеи са му били набити. Не вярвам да се получи. Ако бях на твое място, бих опитала с камъните, но…
Но бе прекъсната от леко „поп“.
Последва го още едно, а подир него — цяла серия едновременно, като порой от захарни целувки.
Зад гърба й дървената врата се разлистваше много бавно.
Баба се вторачи за секунда в нея, след това се извърна, за да срещне ужасения поглед на Маграт.
— Бягай! — викна тя.
Двете грабнаха Шута и се втурнаха да намерят заслон зад близката колонада.
Вратата предупредително изскърца. Няколко от дъските се загърчиха в растителна агония и наоколо се посипа дъжд от каменни отломки, щом гвоздеите, изхвърлени като трънче от рана, рикошираха в стените. Шутът залегна, когато голям къс камък профуча край ухото му и се разби в отсрещната стена.
Долните части на дъските протегнаха търсещи коренища, плъзнаха се по околния влажен камънак към близките цепнатини и започнаха да ги разбиват като със свредел. Чворовете се издуваха и взривяваха в снопове клонки, които се удряха в камъните около рамката и ги разместваха. Всичко това бе съпроводено от нисък монотонен рев — това бе звукът на клетките на дървесината, които се опитваха да удържат напора суров живот, преливащ в тях. — Ако аз бях на твое място — продължи Баба Вихронрав, когато част от тавана по продължение на коридора се срина, — не бих го направила тъй. Не че имам нещо напротив — бързо добави тя, щом
Маграт отвори уста. — Свършила си сериозна работа. Може би малко си попрекалила, това е всичко.
— Извинете? — обади се Шутът.
— Не мога да работя със скалите — призна си Маграт.
— Е, да, скалите са за по-напреднали в техниката…
— Извинете ме!
Двете вещици се вторачиха в Шута и той отстъпи.
— Не бяхте ли дошли, за да спасявате някого? — попита ги.
— О — сети се Баба. — Ела, Маграт. Дай по-добре да видим какво е правила без нас.
— Чух писъци — продължи Шутът, който не можеше да се отърве от усещането, че двете не взимат нещата достатъчно насериозно.
— Осмелявам се да твърдя — Баба го отмести от пътя си и настъпи гърчещ се корен, — че ако някой затвори мене в тъмница, тогава ще се чуят писъци.
В килията висеше облак прах и в ореола светлина около факлата Маграт успя да различи две смътни фигури, свити в най-отдалечения ъгъл на помещението.