По-голямата част от мебелировката бе разхвърляна и пръсната по пода. Не че което и да е от нещата беше изработено, за да бъде удобно на хората… Леля Ог бе приседнала с дружелюбно изражение на лицето върху нещо, което повече наподобяваше пън.
— А, дойдохте най-сетне! Ще ме измъкнете ли от туй нещо? Вече съвсем се схванах.
А на пода лежеше кинжалът.
Той се въртеше леко в центъра на стаята и проблесна, когато светлината се отрази от острието му.
— Собственият ми кинжал! — кълнеше призракът на краля с глас, който само вещиците можеха да чуят. — И аз да не съм знаел през цялото време! Със собствения ми кинжал! Проклетниците са ме намушкали със собствения ми проклет нож!
Той се приближи още една крачка към кралската двойка и размаха кинжала. Немощно клокочене се изкопчи от устните на дука, щастливо, че се е махнало оттам.
— Добре се справя, какво ще кажеш? — коментира Леля, докато Маграт я измъкваше от оковите й.
— Това старият крал ли е? А те могат ли да го видят?
— Не мисля.
Крал Верънс залитна леко под тежестта. Беше прекалено възрастен вече за подобен род изпълнения като полтъргайст. Човек трябва да е по-млад, за да има сили за тях…
— Чакай само да го хвана по-здраво — задъха се той. — Ох, по дяволите…
Ножът изпадна от немощната му хватка и издрънча на пода. Баба Вихронрав пъргаво пристъпи напред и настъпи дръжката му.
— Мъртвите не бива да убиват живите — заяви тя. — Ще се получи опасен, кажи го де, прецедент. Най-малкото, имате числено превъзходство над нас.
Дукесата първа изплува от ужасеното си вцепенение. Беше видяла пикиращи из въздуха кинжали и експлодиращи врати, а ето че сега тия жени я побеждаваха в собствената й тъмница! И ако не беше уверена как точно следва да се отнася към свръхестествените събития, тя имаше абсолютно твърдо виждане как да се заеме с последното.
Устата й се отвори като двери към някакъв ален ад.
— Стража! — изрева тя, но забеляза Шута да се навърта около вратата. — Шуте! Доведи стражите!
— Те са заети. А и ние тъкмо си тръгвахме — обясни Баба. — Кой от двама ви е дукът?
Фелмет втренчи в нея розови очи от купчината, на която се беше свил в ъгъла. Тънка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устата му. Той се изкикоти.
Баба го погледна по-отблизо. От центъра на тези сълзящи очи нещо друго отвърна на погледа й.
— Не искам да те предизвиквам — кротко започна тя. — Струва ми се обаче, че ще е по-добре да напуснеш тази страна. Абдикирай или нещо такова.
— И кой ще заеме мястото му? — с леден глас попита дукесата. — Някоя вещица ли?
— Няма пък — отговори дукът.
— Какво каза?
Дукът се изправи, изтърси част от варта, полепнала по дрехите му, и изгледа дръзко Баба в лицето. Хладината в центъра на зениците му се беше увеличила.
— Казах, че няма — повтори той. — Нима си мислиш, че простите ти фокуси могат да ме стреснат? Аз съм си завоювал правото да бъда крал и ти няма да ми го отнемеш! Толкова е просто, вещице.
Той се приближи.
Баба го наблюдаваше. Никога досега не се бе сблъсквала с подобно нещо. Човекът очевидно беше луд, но в сърцевината на лудостта му гореше смразяващо хладен разум, като ядро от чист междузвезден лед в центъра на разпалена пещ. Тя го бе мислила за мекушав под тънката обвивка показна храброст, но нещата отиваха много по-дълбоко. Някъде навътре в мозъка му, отвъд съби-тийния хоризонт на рационалното, кошмарното налягане на безумието бе пресовало лудостта му в нещо по-твърдо от диамант.
— Ако ме победите чрез магия, магията ще управлява — каза дукът. — А вие не можете да до пуснете това да стане. Всеки крал, възкачил се на престола с ваша помощ, ще бъде и под вашата власт. Под вещерски чехъл, бих казал. Което се управлява с магия, от магия се разрушава. Тя и вас ще унищожи накрая. И вие го знаете. Ха. Ха.
Кокалчетата на ръцете на Баба побеляха, когато той пристъпи още една крачка напред.
— Можете да ме убиете — продължи той. — И вероятно ще намерите кой да ме замести. Но само някой шут би се съгласил на такава сделка, защото ще знае, че непрекъснато ще бъде наблюдаван от вас и ако по някакъв начин ви разочарова, животът му няма да струва и петак. Можете да ми противоречите колкото си искате, но той ще знае, че управлява само по ваше благоволение. А това би му попречило да бъде истински крал. Не съм ли прав?
Баба отмести поглед. Другите вещици отстъпиха, готови да залегнат.
— Попитах — не съм ли прав?
— Да — отговори Баба. — Истина е…
— Да.
— …но все пак има някой, който би могъл да те победи — бавно завърши Баба.