— Заплашваха да те изгорят.
— О, аз не бих им се вързала на приказките. Видях, че си имаш последовател — смени темата Леля.
— Моля? — не разбра Маграт.
— Младежът с камбанките — обясни Леля. — И с лице като на ритнат шпаньол.
— А, той ли… — Маграт обилно се изчерви под бледия грим. — Той всъщност е просто някакъв човек. Само ходи след мене.
— Трудно е, а? — мъдро каза Леля.
— Освен това е толкова дребничък. Непрекъснато обикаля насам-натам — продължи Маграт.
— Внимателно ли си го заглеждала? — попита старата вещица.
— Моля?
— Не си го заглеждала много-много, и аз тъй си помислих. Много умен мъж е този Шут. Що не вземе да стане актьор?
— Какво искаш да кажеш?
— Следващия път като го срещнеш, го погледни с очите на вещица, не с очите на жена. — Леля сръга заговорнически Маграт. — Добре се справи с вратата там долу — добави тя. — Вървиш на добре. Надявам се, че си му казала за Грибо.
— Той обеща веднага да го пусне да излезе, Лельо.
Откъм дънера Баба Вихронрав подсмръкна.
— Чухте ли как се подхилкваше тълпата? — попита тя. — Някой се изкикоти!
Леля Ог приседна до нея.
— И неколцина ни сочеха. Видях аз.
— Подобно нещо не може да се търпи!
Маграт седна на другия край на дънера.
— Има и други вещици — каза тя. — Нагоре из Овнерог има много вещици. Може би те биха ни помогнали.
Другите две я изгледаха с болезнена изненада.
— Не мисля, че сме закъсали чак толкова — изръмжа Баба. — Че да молим за помощ.
— Много лоша практика е туй — кимна Леля.
— Но нали помолихме демона да ни помогне — възрази Маграт.
— Не, не сме — отговори Баба.
— Добре. Не сме.
— Ние му заповядахме да ни съдейства. — Тъй де.
Баба Вихронрав изпъна крака и се вгледа в обувките си. Бяха здрави обувки, целите набити с обущарски гвоздеи и сърповидни налчета. Човек не би повярвал, че ги е майсторил занаятчия. По-скоро бяха положили подметките и ги бяха построили от тях нагоре.
— Искам да кажа, спомни си само какви вещици живеят нагоре из планините — продължи тя. — Като Сестра Коя-Беше, дето живее по пътя към Скънд, дето синът й, кажи го де, замина да става моряк — нали се сещаш, Гита, оная, дето само подсмръква на хората и а си седнала, а ти е подпъхнала някоя от ония покривници, да не й цапаш облегалката на стола…
— Гродли й е името — отговори Леля Ог. — Стърчи й кутрето, когато пие чай, и приказва превзето.
— Да. Вярно. Е, не бих се унижила да разговарям с нея, не и от оня прецедент с бесилото, ако се сещаш. Смея да предположа, че на нея просто й се ще да си вре гагата, да пипа всичко, да души наоколо и да поучава хората как да си вършат работата. Да, нали? Помощ да искаме — как пък не! Само това ни остава.
— Да, а пък оттатък пътя за Скънд дърветата ти отговарят и се разхождат нощем — довърши Леля. — Дори без да те питат за позволение. Много слаба организация.
— А не такава добра организация, каквато ние тука си имаме ли? — попита Маграт.
Баба се изправи решително.
— Прибирам се у дома — заяви тя.
„Има хиляди основателни причини, поради които магията не може да управлява света. Наричат се вещици и магьосници“ — разсъждаваше Маграт, докато следваше двете по-възрастни жени обратно към пътя.
Вероятно ставаше дума за някакво мъдро решение от страна на майката-природа, за да защити сама себе си. Състоеше се в това, че всеки магичен талант беше също толкова склонен за сътрудничество, колкото и страдаща от зъбобол мечка. Тъй че всичките страховити сили бяха безопасно разпилявани в дърляници и съперничество. Имаше разлика в стиловете, естествено. Магьосниците се избиваха из влажни коридори, докато вещиците просто се поразяваха една друга, като се срещаха по улиците. И бяха егоцентрични като пумпали. Дори когато помагаха на хората, мислеше си Маграт, пак някак го правеха за себе си. Действително, държаха се като някакви големи деца.
Освен мене, самодоволно реши тя.
— Май че е много разстроена — обърна се Маграт към Леля Ог.
— Ех, ами… — започна Леля. — Нали точно в туй е проблемът. Колкото повече навлизаш в магията, толкова по-малко ти се иска да я използваш. Само ти пречи. Предполагам че и ти, когато си навлизала в занаята, първо си научила няколко заклинания от Старата Уимпър, мир на праха й, и си ги използвала през цялото време, а?
— Ами-и, да. Всеки постъпва така.
— Да, това е добре известен факт — съгласи се Леля. — Но когато навлезе в Занаята, човек се научава, че най-сложният вид магия е да не използва магията изобщо.