Шутът скокна и размаха помирително ръце.
— Скъпа, така скоро ще ни се свършат хората — измърмори дукът.
— Няма нужда, няма нужда! — отчаяно заговори Шутът. — Нищо подобно не е необходимо да правите! Това, което трябва да направите, е… — той направи пауза, а устните му се размърдаха беззвучно — … да стартирате дългосрочен и амбициозен план за разширяване на земеделската индустрия, който ще осигури заетост на работната ръка във вятърните мелници, ще разкриете нови земи за разработване и ще ограничите сферата на действие на бандитизма.
Този път дукът изглеждаше напълно объркан.
— И как ще го направя всичкото това? — попита.
— Като изсечете гората.
— Ама ти каза, че…
— Млъквай, Фелмет — сопна се дукесата. После подложи Шута на продължителен изпитателен поглед. — Как точно — попита след малко — би нарекъл събарянето на къщите на хората, които не харесваме?
— Прочистване на градската среда — отговори Шутът.
— Мислех си и да ги подпалим.
— Прочистване и хигиенизиране на градската среда — бързо каза Шутът.
— И да посипя земята след тях със сол.
— Божке, подозирам, че това си е направо прочистване и хигиенизиране на градската среда, придружено с програма за екологично подобряване на района. Би било добра идея да бучнете няколко дръвчета отгоре.
— Никакви дървета повече! — викна Фелмет.
— О, не се безпокойте. Те тъй и тъй няма да се хванат. Важното е да ги посадите.
— Искам и да повиша данъците — продължи дукесата.
— Ами-и, чиче…
— Не съм ти чичо.
— Лелче?
— Не.
— Ами-и… красавице… значи имате нужда да финансирате вашата амбициозна програма за развитие на държавата.
— Моля? — не разбра дукът, който отново се беше загубил по пътя.
— Той иска да каже, че изсичането на дърветата ще струва пари — обясни дукесата и се усмихна на Шута.
Всъщност за пръв път го погледна, без да съзре в него единствено дребна, отвратителна хлебарка. Елементът на хлебарката определено продължаваше да присъства в погледа й, но сега той говореше: добра малка хлебарчица, научила си се да правиш номера.
— Интересно — обяви тя. — Но могат ли думите ти да променят и миналото?
— Туй даже е по-лесно, струва ми се — отговори Шутът. — Защото миналото е просто онова, което хората помнят, а спомените са само думи. Кой си спомня какъв е бил кралят преди хиляда години, да речем? Единственото, което остава, са спомените и приказките. И театърът, естествено.
— Ах, да. Ходих веднъж да гледам една пиеса — намеси се Фелмет. — Група юнаци по тесни чорапогащи се размотаваха по сцената. Много викаха. На хората им хареса.
— Да не искаш да кажеш, че историята е това, което ние внушим на хората? — обърна се отново към Шута дукесата.
Той огледа тронната зала и погледът му падна върху портрета на крал Грюнебери Добрия (906–967).
— Той бил ли е добър? — посочи към картината. — Кой знае? В какво именно е бил добър? Но ще си остане в историята като Грюнебери Добрия, докато свят светува.
Дукът се приведе напред на трона, а очите му горяха.
— Искам да бъда добър владетел. Искам хората да ме харесват. Искам хората да ме запомнят с обич.
— Нека да допуснем — започна отдалеч дукесата, — че има и други факти, обект на противоречиво тълкуване. Исторически бележки, които са малко… неясни…
— Не съм го направил аз — бързо каза дукът. — Той се подхлъзна и падна. И това беше. Подхлъзна се и падна. Аз даже не бях там. Той ме нападна. Беше самозащита. — Гласът му се сниши до неясно мърморене. — Нямам спомени за ситуацията.
Потърка ръката, с която бе държал кинжала, въпреки че терминът ставаше все по-неподходящ.
— Кротко, съпруже — лавна дукесата. — Знам, че не си го извършил. И аз не бях с тебе на мястото, ако си забравил. И не ти подадох кинжала. — Дукът отново потрепери. — А сега, Шуте — продължи лейди Фелмет, — бях стигнала, доколкото си спомням, дотам, че вероятно има определени факти, които следва да бъдат правилно документирани.
— Божке, за това, дето и двамата ви е нямало там през цялото време ли? — проницателно попита Шутът.
Истина е, че словата обладават голяма мощ и едно от нещата, на които са способни, е да се изплъзват от устата на човека, без да му оставят шанс да ги спре. Ако думите бяха пухкави малки агънца, тогава Шутът би наблюдавал как — скок-подскок — потъват едно по едно в огнеметния поглед на дукесата.
— Нямало ни е къде? — попита тя.
— Никъде — припряно отговори Шутът.
— Глупак! Никъде е все някъде.
— Искам да кажа, че може да сте били навсякъде освен на върха на стълбището — поправи се Шутът.