— На кое стълбище?
— Което и да е стълбище — започна да се поти Шутът. — Ясно си спомням, че не ви видях.
Дукесата го фиксира с поглед още малко.
— Хубаво, стига добре да го помниш — процеди тя и шумно се почеса по брадичката. — Значи казваш, че реалността е съставена единствено от безсилни думи. Следователно, думите са действителността. Но могат ли да се превърнат в история?
— Много добра пиеса беше оная, дето я гледах — замечтано говореше сам на себе си Фелмет. — Имаше много боеве, но никой не умря наистина. И доста хубави монолози имаше.
Откъм брадичката на дукесата отново се разнесе стържене като с шкурка.
— Шуте?
— Милейди?
— Можеш ли да напишеш пиеса? Такава, която да обиколи света и да бъде помнена дълго след като слуховете утихнат?
— Не, милейди. За това е нужен специален талант.
— А можеш ли да намериш някой, който има такъв талант?
— Срещат се подобни хора, милейди.
— Намери ми някой от тях — измърмори дукът. — Намери най-добрия. Най-добрия. Истината ще възтържествува. Намери ми такъв човек.
Бурята си отдъхваше. Не че й се искаше, но понякога се налагаше. Беше прекарала две седмици да изучава изключително известния антициклон над Морето на Ръба, който даваше представления всеки божи ден. Висеше непрекъснато около студения му фронт, благодарна за всяка изникнала възможност да изкорени случайно дръвче или да вдигне във въздуха някоя прерийна къщурка и да я запрати към най-близкия изумруден град. Но големият климатичен пробив така и не настъпи за нея.
Тя утешаваше сама себе си, че дори истински великите бури на миналото — като Големия тайфун от 1789, да речем, или пък Урагана Зелда и Удивителния й дъжд от жаби — бяха преминали през подобен спад в кариерата си. Това си беше просто част от вековните традиции на времето.
Освен това се поразкърши в стихийния еквивалент на пантомимата долу из равнините, като ръсваше по някой извънсезонен сняг или докарваше убийствено измръзване на милиони. Сега не й оставаше нищо друго, освен да погледне философски на завръщането си у дома, където нямаше кой знае с какво да се занимава, само да духа изтравничетата насам-натам. Ако беше човек, бурята в момента щеше да работи на половин ден, като разнася хамбургери, нахлупила картонена шапчица.
Тъкмо в момента пред погледа й попаднаха три фигури, които бавно крачеха през ливадата, устремени към мястото, където се намираше, тоест понякога се намираше, побитият камък, въпреки че точно сега той не се забелязваше никъде из околността.
Бурята разпозна във фигурите отдавнашни свои познати и почитателки и съсредоточи върху тях кратка гръмотевица, нещо като поздрав. Те напълно я пренебрегнаха.
— Проклетият камък пак се е скрил — отбеляза Баба Вихронрав. — Колкото и много да са, макар че е един.
Лицето й беше много бледо — направо като изрисувано. Ако беше наистина нарисувано, художникът сигурно е бил някой изключително невротичен творец. Баба изглеждаше, сякаш й предстои доста работа. Неприятна работа.
— Наклади огъня, Маграт — механично нареди тя.
— Мисля си, че всички бихме се почувствали далеч по-добре, ако изпием по чаша чай — включи се Леля Ог, произнасяйки думите като мантра. Порови из широките ръкави на пелерината си и измъкна бутилка ябълково бренди. — С малка добавчица.
— Алкохолът е измамно благо и опетнява душата — съвестно каза Маграт.
— Дори не близвам — обяви Баба Вихронрав. — Трябва да сме с бистър ум, Гита.
— На една капчица в чая не му се вика пиене — отговори благо Леля. — А лекарство. Че е ужасно студено тука навън, сестри.
— Хубаво — съгласи се Баба. — Но само капка.
Отпиха в мълчание. След малко Баба каза:
— Е, Маграт, ти по-добре ги разбираш тия работи със сборищата. Този път трябва да свършим всичко както си му е редът. Какво да правим най-напред?
Маграт се поколеба. Някак си не й се искаше точно сега да предлага да танцуват голи на лунна светлина.
— Има една песен — отговори. — Във възхвала на пълната луна.
— Ама тя не е пълна — посочи фактите Баба. — Ами е кажи го де. Нараства.
— Във втора четвърт — услужливо се включи и Леля.
— Струва ми се, че песента е във възхвала на пълнолунието по принцип — рискува Маграт. — След което ще възвисим мислите си. Боя се, че за целта обаче наистина трябва да има пълнолуние.
Луните са много важни.
Баба я подложи на продължителен изпитателен поглед.
— Това ли е то модерното вещерство? — попита накрая.
— Това е част от него, Бабо. Има и още много.
Баба Вихронрав въздъхна.