— На мене ми се струва, че петнайсет е хубаво, кръгло число — отговори Баба. — Означава, че момъкът ще бъде осемнайсетгодишен накрая. Значи само трябва да направим заклинанието, да отидем да го приберем, той да предяви правата си към престола и всичко ще бъде чисто и точно.
Маграт се въздържа от коментар, защото й бе направило впечатление, че тая работа със съдбите изглежда прекалено лесна, когато си приказват за нея, обаче никога не работи добре, щом се набъркат истинските човешки същества. Леля се облегна назад и си сипна още една щедра доза ябълкова ракия в чая.
— Може да се получи чудесно — каза. — Малко спокойствие и тишина през следващите петнайсет години. Доколкото си спомням заклинанието, трябва да се обиколи замъкът, преди да пропеят първи петли.
— Нямах това предвид — прекъсна я Баба. — Няма да е правилно. Фелмет пак ще си продължи да бъде крал през всичкото време. Кралството ще продължи да запада. Не, всъщност аз мислех да преместим цялото кралство.
И им се ухили.
— Целия Ланкър? — повтори Леля.
— Да.
— Петнайсет години напред в бъдещето?
— Да.
Леля погледна към метлата на Баба. Беше здраво направена и потегната, за да държи дълго време, с изключение на малкия проблем със запалването. Но и тя си имаше граници.
— Никога няма да успееш — заяви накрая. — Не можеш да обиколиш цялото кралство върху туй нещо. Това значи, че трябва да изминеш целия път оттук до Брашнен Нож и надолу до Разлома на Дръмлин. Просто няма как да носиш толкова много магия със себе си.
— И за това съм помислила — отговори Баба.
Ухили им се отново. Беше ужасяващо.
След това им обясни плана си. Той беше кошмарен.
Минути по-късно ливадата опустя. Трите вещици се упътиха всяка по своите задачи. Мястото остана безмълвно за известно време, като се изключеха редките писъци на прилепите и шепотът на вятъра из изтравничетата.
След това от близкото торфено мочурище се разнесе бълбукане. Много предпазливо, увенчан с гъсталак от мъх, побитият камък се показа на повърхността и огледа с дълбоко недоверие местността.
Грибо действително се забавляваше. Първоначално сметна, че новият му приятел го е понесъл към колибата на Маграт, но по някаква причина в тъмното беше объркал пътеката и сега явно беше решил да се поразходи из гората. В едно от най-интересните й кътчета, чувстваше Грибо. Местността беше неравна, осеяна с потайни бари и малки, но дълбоки мочурища, мъгливи дори и при ясно време. Грибо честичко наминаваще насам с надеждата да свари някой заблудил се вълк. — Мислех, че котките могат сами да си намират пътя към дома — промърмори Шутът.
Той наруга полугласно сам себе си. Най-лесно би било да занесе нещастното същество до къщата на Леля Ог, която бе само на няколко пресечки, кажи-речи, в сянката на замъка. Но след това го осени идеята да го заведе при Маграт. Смяташе, че това ще й направи впечатление. Котките са слабото място на вещиците. А тя би го поканила на чаша чай или нещо такова…
Нагази в следваща пълна с вода дупка. Нещо се загърчи под крака му. Шутът простена, отстъпи назад и се подхлъзна на някаква тумбеста гъба.
— Гледай сега, котко — започна той. — Трябва да слезеш оттам, разбираш ли? И да си намериш пътя към дома, а аз ще те следвам. Котките виждат много добре в тъмното и могат да си намират пътя сами — с надежда в гласа добави той.
Шутът посегна към главата си. Грибо заби нокти в ръката му, просто като приятелско предупреждение, но с изненада установи, че те не оказват никакъв ефект върху металната ризница.
— Хайде, то ми е добро котенце — галено каза Шутът и го спусна на земята. — Хайде, тръгвай към дома. Който и да е дом ме устройва.
Усмивката на Грибо постепенно избледня и изчезна, докато не остана нищо друго освен котката. Резултатът беше също толкова обезпокоителен, колкото и ако беше станало наопаки.
Той се протегна и се прозя, за да прикрие объркването си. Да го нарекат добро котенце в центъра на любимата му ловна територия не допринасяше по никой начин за славата му на пройдоха. След това се шмугна и изчезна сред фиданките.
Шутът се втренчи в мрака. Осени го мисълта, че харесва горите, но от разстояние. Успокояващо бе усещането, че са там, на мястото си. Горите в мислите му не бяха съвсем същите като истинските, в които човек може да се изгуби, да речем. Имаше повече могъщи дъбове в тях и далеч по-малко къпинаци. Предпочиташе да си ги представя денем, когато дърветата нямат злокобни лица под короните и протегнати дращещи клонаци. Дърветата на въображението му представляваха горди горски великани. А тук повечето от тях като че бяха планински гномове, нищо друго освен удобни подпорки за виещия се бръшлян и гроздовете гъби.