Може би беше време за някакво заклинание за Промяна.
Маграт се концентрира.
Е, май че проработи.
В очите на смъртните нищо не се измени видимо. Единственото, което Маграт постигна, беше леко да пренастрои мисловните си процеси, така че сега вместо объркана и изплашена жена надолу към неизбежната земна твърд неудържимо се спускаше оптимистично настроена, позитивно мислеща и с ясно незамъглено съзнание млада вещица. Тя истински се бе взела в ръце, беше поела пълната отговорност за собствения си живот и знаеше точно откъде идва, макар за съжаление това да не променяше посоката, в която в Момента отиваше. Въпреки това се почувства значително по-добре.
Натисна с пети и принуди метлата си да изцеди и последната утайчица сила в едно последно кратко избухване, което я плъзна нестабилно току над върховете на дърветата. Когато със следващото хлътване метлата изора дълбока бразда в листата на нощните дървеса, Маграт се напрегна, отправи кратка молитва към каквито горски богове я чуваха в момента да се приземи върху нещо меко и пропадна надолу.
На Диска са известни три хиляди по-важни богове и теолозите-изследователи всяка седмица откриват нови и нови. Ако не броим по-второстепенните богове на скалите, дърветата и водата, двама обитават планините Овнерог — Хоки, получовек-полукозел с отвратително чувство за хумор, който бе прогонен от Дънманифестин, защото свил кофти шега с експлодиращ имел на Слепия Йо, шефа на всички богове. Също и Херне Преследвания, наплашеното и боязливо божество на дребните пухкави създанийца, чиято съдба е да свършат живота си като кратък хрускав писък…
И двамата биха могли да бъдат виновници за малкото чудо, което се случи в този момент — в гора, пълна със студени зъбери, озъбени дънери и бодливи тръни, Маграт се приземи точно върху нещо меко.
Междувременно Баба наближаваше планините от втората част на своето пътуване. Тя изпи поизстиналото какао и водена от мъдри екологични съображения, пусна бутилката, докато прелиташе над малко планинско езерце.
Оказа се, че идеята на Маграт за питателна храна представлява сандвич от две кръгчета варено яйце и лист лапад, пресовани между филийки хляб с изрязани корички, и както Баба забеляза, преди вятърът да го отнесе, малко стръкче магданоз отгоре. Вещицата съзерцава известно време произведението, сетне го изяде.
Отдолу проблясна пропаст, все още пълна със зимен сняг. Подобно малка искрица в тъмнината, подобно точица светлина на фона на гигантските Овнерог, Баба се зае да обхожда планинската верига.
Долу, в гората, Маграт приседна на земята и механично измъкна заплела се в косата й вейка. Няколко разкрача по-нататък метлата й се стовари сред дърветата, съпроводена от дъжд от листа.
Стон и лек звън я накараха да се вторачи в мрака. Някаква неясна фигура пълзеше на ръце и колене, явно търсейки нещо.
— Аз върху тебе ли се приземих? — попита Маграт.
— Някой се приземи върху ми — потвърди Шутът.
Те припълзяха по-близо един до друг.
— Ти?
— Ти!
— Ти пък какво правиш тук?
— Ама, божке, просто си се разхождах из гората — обясни Шутът. — Доста хора го правят, нали. Искам да кажа, знам, че е правено и преди. Не е като да е някакво оригинално хрумване. Дори вероятно показва липса на въображение разхождането из гората, но, как да ти кажа, на мене винаги си ми е харесвало.
— Ударих ли те?
— Струва ми се, че една-две камбанки никога вече няма да бъдат същите.
Шутът разрови гниещите листа и най-после откри омразната си гугла. Тя издрънча.
— Абсолютно се е изпомачкала — каза той, но въпреки това си я нахлупи. Изглежда, че от това се почувства по-добре, защото продължи: — Дъжд — да, градушка — добре, дори и камъни понякога. Рибки и по-дребни жаби — окей. Но жени — не, поне досега. Какво ли още ще се случи?
— Имаш дяволски корава глава — отбеляза Маграт и се изправи на крака.
— Скромността не ми позволява да коментирам — отговори Шутът, опомни се и прибави: — Мола ви съ!
Те се загледаха един в друг отново, а умовете им препускаха.
Маграт си помисли: „Леля каза внимателно да го погледна. Добре, гледам го. Изглежда си все същият. Тъжен дребен човечец в идиотска шутовска премяна, почти гърбушко.“
Сетне, също както няколко случайни извивки превръщат облака в галеон или в кит в очите на наблюдателя, Маграт изведнъж разбра, че Шутът съвсем не е дребен човек. Беше поне среден на ръст, но се преструваше на дребен, като сгърбваше рамене и кривеше краката си при ходене. Заради странната му рачешка походка изглеждаше, сякаш подскача на място.