„Чудя се какво ли друго е забелязала Гита Ог?“ — заинтригувано си помисли Маграт.
Той разтърка рамене и й отправи крива усмивка.
— Предполагам, че си нямаш и идея къде се намираме? — попита я.
— Вещиците никога не се губят — твърдо заяви Маграт. — Въпреки че понякога могат временно да бъдат подведени за посоката. Струва ми се, че Ланкър е ей натам. Но трябва да намеря хълм, извини ме за момент.
— За да разбереш къде се намираме ли?
— По-скоро за да видя кога, струва ми се. Доста магия се струпа тази нощ.
— Така ли? В такъв случай ще дойда с теб — кавалерски предложи Шутът. Огледа предпазливо населената с дървеса тъма, която явно лежеше между него и каменното му ложе в коридора на замъка. — Не бих искал нищо лошо да ти се случи.
Като лежеше ниско върху дръжката на метлата, Баба се гмуркаше през незнайните пропасти, насекли планините. От време на време се навеждаше ту на едната, ту на другата страна с надеждата, че това ще помогне по някакъв начин на управлението на метлата, което, странно защо, ставаше все по-трудно. Съпровождащата я въздушна струя шибаше и вихреше в чудати форми сипещия се сняг. Надвисналите преспи потрепваха и рухваха безшумно към глетчерните долини. Полета й отбелязваше грохот на лавини.
Тя погледна надолу — пейзажът бе притаил зъбата красота и сигурна смърт, усети как той отвръща на погледа й, също както задрямал човек наблюдава комар. Чудеше се дали осъзнава какво точно върши тя. Замисли се дали би омекотил падането й и веднага се сгълча наум за проявената мекошавост. Не, земята не постъпва по такъв начин. Земята не се пазари. Земята взима всичко и дава всичко. Кучето винаги хапе най-силно ръката на лечителя си.
Внезапно тя бе вече отвъд, като прехвърли последния зъбер толкова ниско, че обувките й се напълниха със сняг, и се изстреля надолу към низините.
Мъглата, която никога не изчезваше за дълго в планините, се беше завърнала. Този път обаче не искаше да се предава без бой и се разстла пред нея като плътно сребристо море. Баба простена.
Някъде из мъглата Леля Ог се носеше безгрижно, като отпиваше от време на време глътка от плоско шише, за да се предпази от студа.
В този миг Баба, с шапка и стоманеносиви коси, мокри от влагата, с обувки, ръсещи късчета лед, дочу далечен приглушен глас. Той ентусиазирано обясняваше на невидимите небеса, че в сравнение с останалите бозайници таралежът има далеч по-малко неща, за които да се кахъри. Като ястреб, забелязал нещо малко и пухкаво сред тревите, като носещ се в междузвездното пространство грипен вирус, зърнал синя планета наблизо, Баба изви метлата си и се стрелна надолу през облачните вълма.
— Хайде! — изкрещя тя, опиянена от скорост и вълнение, и звукът, спуснал се от петстотин стъпки височина, накара един вълк да се откаже от вечерята си. — На минутата, Гита Ог!
Леля Ог хвана ръката й с видимо нежелание и двете метли се стрелнаха нагоре към огряното от звезди нощно небе.
Дискът оставяше у всекиго впечатлението, че Създателят го е измислил специално за да бъде наблюдаван отгоре. Бели и сребърни облачни ленти се простираха от Главината чак до Ръба, въртенето на света ги оплиташе и усукваше в спирали, прострени на хиляди мили. Облачният покров се разстла зад вещиците като ръкав от бели изпарения. Някой наблюдател би отбелязал кошмарния полет като млечна бразда в небето.
Докато бързо се издигаха в мразовития въздух, на хиляда стъпки над земята двете вещици отново се сдърпаха.
— Ама това си беше абсолютно тъпа идея — простена Леля. — Знаеш, че мразя високото.
— Донесе ли ми нещо за пиене?
— Естествено. Нали ти ми каза да ти донеса. — Е?
— Ама аз май го изпих всичкото — отговори Леля. — Докато висях сама тука, из високото. Нашият Джейсън трябва да ми монтира седалка.
Баба скръцна със зъби.
— Добре, давай да прехвърлим тогава силата. Че съвсем ми е на привършване. Удивително само как…
Гласът на Баба се скърши в писък, когато без никакво предупреждение метлата угасна и пропадна надолу в облаците.
Шутът и Маграт седяха върху паднал дънер насред малко оголено сечище в гората. Светлините на Ланкър блестяха недалеч, но никой от двамата не предложи да тръгват.
Въздухът помежду им пукаше от неизречени мисли и диви догадки.
— От много време ли си Шут? — учтиво се поинтересува Маграт. След това се изчерви в мрака. В създалата се атмосфера това като че беше възможно най-нетактичният въпрос.
— Цял живот — горчиво отговори Шутът. — Смукал съм камбанка вместо биберон.
— Предполагам, че се предава от баща на син? — продължи Маграт.