— Всъщност никога не съм виждал за дълго баща си. Замина да става Шут на Господарите на Куирм още докато бях малък. Скара се нещо с дядо. Връща се от време на време обаче, за да навести мама.
— Това е ужасно.
Тъжен звън се разнесе, когато Шутът вдигна рамене. Той си спомняше неясно баща си — дребничък приятен човек с очи като две мидички. Подобно смело деяние — да се възправи срещу волята на стареца, му се струваше абсолютно не в характера му. Звънтенето на два окичени с камбанки костюма, които се тресат от ярост, все още витаеше из спомените му, които и без това си бяха населени с предостатъчно неприятни сцени.
— И въпреки това — изрече Маграт по-високо от необходимото и с намек за неувереност — сигурно си е много радостен живот — да караш хората да се смеят, имам предвид.
Когато не получи отговор, тя се обърна да погледне мъжа до себе си. Лицето му се беше вкаменило. С нисък глас, сякаш изобщо не се намираше там, Шутът заговори.
Той разказа за Гилдията на смешниците и шегобийците в Анкх-Морпорк.
Повечето посетители първоначално я объркваха с Гилдията на убийците, която беше доста приятен комплекс от сгради в съседство (убийците винаги разполагаха с предостатъчно пари). Понякога младите шутове, докато слугуваха поред да чистят вечно ледените помещения (студени дори посред лято), дочуваха как младите убийци играят от другата страна на стената и им завиждаха. Дори въпреки че — много логично — броят на веселите мутиращи гласове забележимо намаляваше с напредване на обучението (убийците също вярваха в състезателното начало при полагане на изпитите).
Най-разнообразни звуци успяваха да се промъкнат през високите неприветливи стени без прозорци, а след хитроумно разузнаване сред прислужниците младите шутове смогваха да си изградят представа за града отвъд стените. Там явно имаше таверни и паркове. Цял нов свят жужеше отвън, в него възпитаниците и чираците на останалите гилдии и колежи взимаха активно участие — кога надлъгвайки се с него, кога замеряйки се един друг с парчета от него. Навън имаше смях, който пет пари не даваше за Петте каденци или за Дванайсетте спрежения. И въпреки че студентите спореха по въпроса нощем в спалните си помещения, явно навън се ширеше неоторизиран хумор, разнасян свободно, без някой да се допитва до „Чудовищно смешната книга“ или до чийто и да било Съвет.
Някъде там, отвъд, от другата страна на изрисуваните от лишеи стени, хората си разказваха едни на други вицове, без някого да го е еня за мнението на Господарите на греха.
Това си беше отрезвяваща мисъл. Е, може би не точно отрезвяваща, понеже алкохолът не беше позволен в Гилдията. Но ако беше позволен, тя щеше да бъде отрезвяваща.
Никъде по света не можеха да се намерят по-трезви хора, отколкото в Гилдията.
Шутът с горчивина разказа за едрия червендалест Брат Шегобиец, за вечерните часове по Забавни жестове, за безкрайните утрини в ледения гимнастически салон, където усъвършенстваха Осемнайсетте препъвания и изучаваха допустимата траектория на крем-карамела. Ами жонглирането? Жонглирането! Брат Джейп, мъж с душа като сварен и изстинал канап, им го преподаваше. Но не туй, че Шутът беше слаб в тази дисциплина, докарваше преподавателя до бяс. От шутовете се очаква да жонглират зле, особено ако го правят с такива фундаментално смешни предмети като крем-карамел, пламтящи факли или добре наточени сатъри. Това, което докарваше Брат Джейп до горещо-алена, звънтяща злоба, беше фактът, че Шутът не жонглираше добре просто защото не го можеше.
— Не ти ли се е искало понякога да станеш нещо друго? — попита Маграт.
— Какво друго бих могъл да стана? — отговори с въпрос Шутът. — Никой не ми е предлагал каквото и да е друго.
През последната година от следването им на студентите-шутове им се разрешаваше да излязат навън, но със страшно много ограничения. Препъвайки се окаяно по улиците, той бе зърнал за пръв път магьосници, които се носеха като величествени карнавални платформи. Разпозна оцелелите убийци — кикотещи се младежи, облечени в черна коприна, наточени като остриетата на кинжалите, които криеха из дрехите си. Видя жреци, чиито фантастични ритуални костюми само отчасти се загрозяваха от дългите гумени престилки, носени по време на жертвоприношенията и по-важните служби. Всяка професия и занаят си имаше костюм, забеляза Шутът, и за пръв път се замисли, че униформата, която той носеше, беше създадена специално да направи облеклия я да изглежда като пълен и абсолютен кретен.
Дори и тогава той издържа. Беше прекарал целия си живот, опитвайки се да издържи.