Районът се смяташе за изключително здравословен. Защото много малко микроби успяваха да оцелеят.
Хуел огледа морето от мъгла, из което сградите стърчаха скупчени като за някакъв шампионат по строене на пясъчни замъци по време на прилив. Светлинките и огрените прозорци рисуваха красиви фигури върху многоцветната повърхност, но имаше едно скупчване на светлина много наблизо, което основно изпълваше вниманието му.
На малко по-висок къс земя покрай реката, закупен от Витолър за разорителна сума, се извисяваше нова постройка. Тя растеше дори и нощем като гъба — Хуел можеше да различи горящите лампи по скелето, докато наетите работници, а и някои от самите актьори не прекъсваха работата си само защото небето било попритъмняло.
Новите постройки бяха рядкост в Анкх-Мор-порк, но тази беше нов вид сграда.
„Дискъ“.
Витолър първоначално се обяви срещу идеята, но младият Томджон го нави. Всекиму бе известно, че веднъж да пожелаеше, момъкът можеше да убеди и водата да потече нагоре.
— Ама ние винаги сме обикаляли насам-натам, момко — му каза Витолър с отчаяния тон на човек, който разбира, че в края на краищата ще изгуби спора. — Не мога на тия години да спирам и да се установявам на едно място.
— Нищо добро не ти е докарало ходенето — твърдо възрази Томджон. — Само студени нощи и мразовити утрини. Пък и не ставаш по-млад. Време е да се установим някъде и да накараме хората да започнат да идват при нас. И те ще идват. Виждал си тълпите, които събираме напоследък, нали? Това е, защото пиесите на Хуел са велики.
— Не е заради пиесите ми — възрази Хуел. — А заради актьорите.
— Просто не се виждам да седя край камината в някаква си подредена стая и да спя на пухени завивки и останалите подобни безсмислици — отговори Витолър, но след това срещна погледа на жена си и се предаде.
Така се беше появил самият театър. Да накара водата да потече нагоре беше салонен фокус в сравнение с това да се измъкнат пари от Витолър, но — и това бе факт — трупата процъфтяваше напоследък. Всъщност откак Томджон порасна достатъчно, за да носи жабо и да произнася две думи, без да му се пречупи гласът.
Хуел и Витолър наблюдаваха заедно издигането на гредореда.
— Неестествено е някак си — оплака се Витолър, облегнат на бастуна си. — Така да затваряме духа на театъра — да го сковаваме в сандък! Туй ще го погуби.
— О-о, не знам дали ще стане така — нехайно отговори Хуел.
Томджон му изложи подробно замисъла си, посвети цяла вечер всъщност, преди дори да си помисли да зачекне темата пред баща си, и сега умът на джуджето пламтеше от възможностите за задни планове, смени на декора, крила, летящи хора, невероятни машини, с които се спускат богове от небесата, и подземни помещения, откъдето се издигат адски демони. Хуел не беше способен да противоречи на новия театър повече, отколкото маймуна на бананова плантация.
— Проклетата сграда дори име си няма — заяде се Витолър. — Може би ще я нарека „Златнъ минъх“, щото толкова се минах с парите. И откъде ще дойдат нови пари, аз това искам да попитам.
Всъщност бяха опитали доста имена, но никое от тях не допадна на Томджон.
— Трябва да бъде име, което да означава всичко на света — обясни той. — Защото вътре ще има всичко. Целият свят ще бъде изложен на сцената, разбирате ли?
И Хуел казал със съзнанието, че това, което произнася, е точното име:
— Дискът.
И ето че „Дискъ“ беше кажи-речи завършен, а той все още не беше написал новата пиеса.
Хуел хлопна прозореца, върна се при бюрото, натопи перото и придърпа нов лист хартия пред себе си. Внезапно го осени вдъхновение. Целият свят наистина е като сцена, за бога…
Започна да пише.
„Целият Диск е театър и всички маже и жини са актьорий.“ Тук допусна грешката да спре за миг, през което време нов къс вдъхновение го халоса, като запрати влака на мисълта му в съвсем неочакван коловоз.
Прочете написаното върху хартията и добави отдолу: „С изключение на Тия, дето продават пу-канкий.“
След известно време задраска последния ред и опита наново: „Също като сцена на театър е светът и на него всички хора се перчат като актьори.“
Така звучеше далеч по-добре.