Замисли се отново за момент и продължи усърдно: „Понякогъ те влизът. Понякогъ си излизът.“
Като че губеше нишката. Време, време, това, от което имаше нужда в момента, беше една малка вечност…
Откъм съседната стая се разнесе сподавен вик, последван от приглушен тропот. Хуел изпусна перото и внимателно отвори вратата.
Момчето седеше в леглото си с мъртвешки бледо лице. Отпусна се, когато Хуел влезе в стаята. — Хуел?
— Какво има, момко? Кошмари ли пак?
— Господи, този път беше ужасно! Видях ги отново! Тоя път наистина си помислих за момент, че…
Хуел механично разтребваше дрехите, които Томджон беше разхвърлял по пода на стаята. Прекъсна работата си. Той беше специалист по сънищата. Нали оттам идваха всичките му идеи.
— Че какво?
— Беше сякаш… Имах чувството, сякаш съм вътре в нещо, в нещо като купа, и три ужасяващи лица се взираха в мене. — Тъй?
— Да, и трите казаха „Всички да славят…“, след което започнаха да се карат заради името ми, после едната каза: „Както и да е, кой ще бъде крал оттук нататък?“ А другата й отговори: „Нататък от кое?“, и първата каза: „Просто оттук нататък, момиче, така се казва в подобни случаи, можеш да се опиташ да положиш малко усилия и ти.“ Сетне всичките се втренчиха много отблизо в мен и едната каза: „А бе, изглежда ми нещо доста бледичък. Ще да е от оная ми ти чуждоземска храна.“ После най-младата каза: „Лельо, обясних ти вече, че такова място Теспия няма.“ След което се посдърпаха малко и една от по-възрастните попита: „Нали той не може да ни чува? Щото нещо го гледам, че се върти и се мята“, а другата отговори: „Знаеш, че така и не успях да му прокарам звука на туй чудо, Есме.“ Погълчаха още малко, образът се затъмни и после… се събудих — неубедително завърши той. — Беше ужасно, защото всеки път, когато приближаха лицата си към купата, тя някак си увеличаваше всичко, така че виждах единствено очи и ноздри.
Хуел се надигна и приседна на ръба на тясното легло.
— Забавни и чудни неща са сънищата.
— В моя нямаше нищо забавно.
— Не, ама имам предвид, че миналата нощ, да речем, сънувах някакъв дребничък кривокрак човечец, който вървеше по един път — обясни Хуел. — Носеше черно бомбенце на главата си и вървеше, сякаш обувките му са пълни с вода.
Томджон учтиво кимна.
— Да? И?…
— Ами-и, това е всичко. Нищо не се случи. Носеше тънко черно бастунче и го въртеше в ръка, докато ходеше, и ако знаеш само колко беше…
Гласът на джуджето постепенно заглъхна. Лицето на Томджон имаше познатото учтиво изражение на снизходително недоумение, което Хуел тъй добре познаваше и от което се ужасяваше.
— Както и да е, беше много смешно — почти на себе си каза той.
Но беше сигурен, че никога няма да убеди трупата. Те смятаха, че ако няма крем-карамел по някое време, значи не може да бъде смешно.
Томджон рипна от леглото и се пресегна за бричовете си.
— Не искам да заспивам отново — заяви той. — Колко е часът?
— Минава полунощ. И много добре знаеш какво казва баща ти за лягането късно.
— Ама аз не си лягам късно — обясни Томджон, докато си нахлузваше ботушите. — А просто съм ранобуден. Ранното ставане сутрин е особено здравословно. А сега смятам да изляза за едно здравословно питие. И ти можеш да дойдеш — додаде момчето, — за да ме наглеждаш.
Хуел му хвърли натежал от съмнение поглед.
— Освен това знаеш какво казва баща ти за пиенето нощем — пробва се той.
— Да. Казва, че е хойкал всяка нощ като млад. И че да лочи по цяла нощ из кръчмите и да се прибира в пет сутринта, като чупи прозореца, за да си влезе, за нищо го е нямал. Че си е падал гу — ляйджия, а не като тия, днешните типове със слаби черни дробове, дето не носят на пиене. — Томджон намести копчетата на двуредния си жакет пред огледалото и добави: — Разбираш ли, Хуел, все ми се струва, че отговорното поведение е нещо, което се придобива с напредване на възрастта. Като разширените вени, да речем.
Хуел въздъхна. Способността на Томджон да запомня превратно хорските забележки беше легендарна.
— Хубаво. Но само по едно. На някое почтено място.
— Обещавам. — Томджон нагласи внимателно шапката си с голямо перо отгоре. — Между другото — попита — какво по-точно означава лочене?
— Означава, струва ми се, че човек разлива по-голямата част — горчиво отговори Хуел.
Тъй както водата на река Анкх беше по-гъста и по-пълна с живот от нормалната речна вода, така въздухът в „Кърпеният барабан“ беше по-пренаселен от обикновения въздух. Приличаше на сушена мъгла.
Томджон и Хуел наблюдаваха как се разплисква върху уличните павета. Вратата се разтвори с трясък и отвътре с гърба напред изхвърча някакъв човек, прелетя през улицата, без да докосва паветата, и се заби в отсрещната стена.